Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
Не, кутре. Ушите бдят, докато очите спят. Тъй че спи сега, но бъди нащрек.
— Трябва да поспим, ако можем — прошепнах. — Утре ще трябва да се махнем далече и бързо.
Шън отпусна гръб на дървото.
— Ти спи. Аз ще пазя.
Зачудих се дали има някакъв смисъл от пазенето. Ако ни намереха, можехме ли да се бием и да се спасим? Но може би щяха да са само един или двама. Може би щяхме да успеем да избягаме. Или да се бием. И да ги убием. Бях премръзнала и треперех, но някак си заспах.
Събудих се веднъж през нощта, когато Шън ме разтърси.
— Дръпни се малко. Краката ми изтръпнаха! — прошепна в ухото ми.
Не исках да се махна от скута ѝ. Когато се раздвижих, палтото ѝ се отвори и малкото топлина, която беше събрало тялото ми, се измъкна навън. Шън се размърда, изпъшка тихо и намести краката си в друга поза.
— Седни до мен — нареди ми.
Измъкна едната си ръка от коженото палто и аз се пъхнах вътре. Сложих ръката си в празния ръкав, а тя ме прегърна с нейната. Задникът ми не харесваше коравата студена земя. Дръпнах палтото си и ни завих с пеша му. Сгушихме се една в друга. Нощта стана по-студена, по-тъмна и много по-тиха. Бухалите започнаха да си говорят и отново потънах в неспокоен сън.
Събудих се цялата разтреперана. Пръстите на краката ми бяха изтръпнали, задникът ме болеше, а гръбнакът ми бе като пръчка лед. Бях заровила лицето си в кожата на палтото, но едното ми ухо беше премръзнало. Утринна светлина се провираше през отрупаните със сняг клони, които ни бяха подслонили през нощта. Заслушах се, но чух само утринния зов на птици.
— Шън. Будна ли си? — Тя не се размърда и ме прониза ужас, че е умряла от студ. — Шън! — Разтърсих я, леко, но настойчиво. Тя вдигна рязко глава и ме зяпна, без да ме познае. После тръсна глава и ме позна.
— Слушай! — изсъска ми.
— Слушам — отвърнах тихо. — Нищо. Само птича песен. Мисля, че трябва да ставаме и да се махнем колкото се може по-далече оттук.
Не можехме да се изправим под клоните. Трудно ми беше да се измъкна от палтото и още по-трудно да издърпам моето палто изпод Шън и да го облека. Беше студено и пълно с нападали иглички. Изведнъж усетих, че съм гладна и жадна.
Измъкнах се изпод дървото и Шън изпълзя след мен. Зимният ден беше ярък и ясен и за миг постоях и примигах. После гребнах шепа сняг и го лапнах. Стопи се на много малко вода. Гребнах още.
— Не яж много. Ще измръзнеш още повече.
Съветът на Шън беше разумен. Не можех обаче да обясня защо ме подразни. Гребнах по-малко и го натиках в устата си. Тя заговори отново:
— Трябва да се върнем у дома. Не можем да тръгнем по дирята на шейните. Ако ни търсят, това ще е първото, което ще очакват да направим.
— Ако ни търсят ли?
— Войниците се скараха със Слугите, така мисля. Слугите все още ще те искат, ако някои от тях са оцелели. Но можем да се надяваме, че войниците няма да се интересуват от нас.
— Не можем ли да отидем до градчето и да помолим за помощ? Или в някоя ферма?
Тя поклати замислено глава.
— Те са направили лоши неща в градчето. Накарали са хората да забравят, че са били там. Не мисля, че трябва да идем в градчето. Защото според мен те ще очакват да направим точно това. Същото важи и за фермите и селцата. Мисля, че днес трябва да идем колкото се може по-далече оттук, но не по път, където може да ни видят. Може да разпитват хората дали са ни видели.
Всичко, което казваше, беше разумно, но не исках тя да решава всичките ни планове. Помислих и се помъчих да съм умна като нея.
— Трябва да тръгнем по пътища, където шейна трудно ще мине. Или кон. През обрасли с храсти места. По стръмни места.
— Накъде е къщи според теб?
— Не съм сигурна — отвърнах.
Тя се огледа и каза, почти напосоки:
— Ще тръгнем натам.
— Ами ако се изгубим в гората и умрем от студ и глад?
Тя ме изгледа.
— Бих предпочела това пред онова, което ще ни сполети, ако ни намерят. Ако искаш да тръгнеш обратно по дирите ни и да те хванат пак, давай. Аз тръгвам натам.