Айвънхоу [bg]

— Такъв, такъв, какъвто ме виждате, и не другояче — каза Айвънхоу. — Това е божи съд — разчитам на неговата помощ. Ребека — продължи той, като подкара коня си към съдбоносния стол, — приемаш ли ме за свой защитник?

— Приемам те, приемам те — отвърна тя, обзета от такова чувство, което дори страхът от смъртта не бе успял да събуди у нея — Приемам те за мой защитник, пратен от небето. Но не, не, раните ти не са още заздравели. Недей излиза срещу този горделив човек. Защо да загинеш и ти?

Но Айвънхоу бе вече заел мястото си, бе спуснал наличника на шлема си и взел копието в ръка. Боя Жилбер стори същото. Оръженосецът му забеляза, докато затваряше наличника, че лицето му, което въпреки вълнуващите го различни чувства цяла сутрин бе смъртно бледо, сега изведнъж бе силно пламнало.

Тогава вестителят, като видя бойците по местата им, възвиси глас и каза три пъти подред:

— Faites vos devoirs, preux chevaliers.214

След третото извикване той се оттегли към единия край на арената и заяви, че никой под страх от незабавна смърт не бива с думи, викове или дела да се намесва или да попречи на това справедливо единоборство. Великия магистър, който държеше в ръка залога за боя, ръкавицата на Ребека, сега я хвърли на арената и изрече сигнала за започването на боя — съдбоносните думи — Laisser Aller.215

Тръбите прозвучаха и рицарите се спуснаха стремглаво един срещу друг. Както всички очакваха, умореният кон на Айвънхоу и не по-малко изтощеният ездач бяха повалени от добре насоченото копие и якия кон на тамплиера. Всички предвиждаха изхода на боя. Но макар копието на Айвънхоу само да докосна щита на Боа Жилбер, последният, за най-голяма изненада на всички зрители, се олюля на седлото си, изпусна стремената и падна на земята.