Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
— Да. Дошли сте да ми кажете, че е мъртва?
— Точно така.
— Защо?
Тя зададе този необичаен въпрос без ни най-малка промяна в гласа, изражението или поведението си. Не би могла да си придаде по-голямо безразличие, ако й бях съобщил, че е умряла козата, намираща се отвън на тревата.
— Защо? — повторих аз. — Нима питате защо съм дошъл да ви известя за смъртта на вашата дъщеря?
— Да. Защо се интересувате от мен или от нея? Откъде именно вие знаете нещо за дъщеря ми?
— Ще ви кажа. Срещнах я в нощта, когато избяга от приюта, и й помогнах да се подслони на безопасно място.
— Постъпили сте много неправилно.
— Съжалявам, че трябва да чуя това от майка й.
— Да, майка й мисли така. Откъде знаете, че е мъртва?
— Не мога да ви кажа как съм го научил, но го зная със сигурност.
— А можете ли да кажете как сте намерили адреса ми?
— Разбира се. Получих адреса ви от мисис Клемънтс.
— Мисис Клемънтс е глупачка. Тя ли ви каза да дойдете тук?
— Не, не ми е казвала.
— Тогава отново ви питам — защо дойдохте?
Тъй като бе решила на всяка цена да получи отговор, дадох й го с най-прости думи.
— Дойдох — казах аз, — защото мислех, че е съвсем естествено за майката на Ан Катърик да се заинтересува дали дъщеря й е жива или мъртва.
— Значи, така — заяви мисис Катърик още по-самонадеяно. — Никакви други подбуди ли не сте имали?
Поколебах се. Не беше лесно на мига да се намери правилният отговор на този въпрос.
— Ако не сте имали никакви други подбуди — продължи тя, като бавно свали тъмносините си ръкавици и ги нави, — мога само да ви благодаря за посещението и да ви кажа, че няма да ви задържам повече. Вашето сведение щеше да бъде много по-задоволително, ако желаехте да обясните как сте стигнали до него. Въпреки това мисля, че то ми дава достатъчно основание да бъда в траур. Както виждате, няма да се наложи да променям много одеянието си. След като сменя ръкавиците си, ще бъда цялата в черно.
Тя порови в джоба на роклята си, извади чифт черни дантелени ръкавици без пръсти, сложи си ги с каменно и непоклатимо спокойствие и после кротко скръсти ръце на скута си.
— Довиждане — рече тя.
Хладната ненавист, която излъчваше поведението й, ме предизвика да й кажа направо, че все още не съм осъществил целта на моето посещение.
— Има още една причина за идването ми тук — казах аз.
— Аха, така си и мислех — отбеляза мисис Катърик.
— Смъртта на вашата дъщеря…
— От какво умря тя?
— От сърдечно заболяване.
— Да. Продължавайте.
— Смъртта на вашата дъщеря бе използувана, за да се стори голямо зло на едно лице, което ми е твърде скъпо. Зная със сигурност, че двама души са извършителите на това зло. Единият от тях е сър Пърсивъл Глайд.
— Така ли!
Гледах внимателно, за да видя дали ще трепне при неочакваното споменаване на това име. Нито мускул не помръдна; твърдият, предизвикателен, непреклонен поглед беше все същият.
— Може би се учудвате — продължих аз — как смъртта на дъщеря ви е могла да бъде начин за извършване на злина спрямо друг човек.
— Не — отговори мисис Катърик. — Ни най-малко не се учудвам. Това, изглежда, засяга вас. Вие се интересувате от моите работи. Аз не се интересувам от вашите.
— В такъв случай може би ще запитате защо ви съобщавам всичко това.
— Да, питам ви.
— Казвам ви го, защото съм решил да накарам сър Пърсивъл да отговаря за извършената от него злина.
— Какво общо имам аз с вашето решение?
— Ще чуете. Има известни събития в миналото на сър Пърсивъл, с които ми е необходимо да се запозная изцяло. Вие ги знаете и затова съм дошъл при вас.
— Какви събития имате пред вид?
— Събитията, случили се в Стария Уелмингам, когато съпругът ви е бил псалт и преди да се роди дъщеря ви.
Най-сетне бях стигнал до жената през бариерата на непробиваемата сдържаност, която тя се бе опитала да издигне помежду ни. Видях как в очите й припламва гняв, как ръцете й стават неспокойни, разделят се една от друга и започват механично да приглаждат роклята върху колената й.
— Какво знаете за тези събития? — попита тя.
— Всичко, което можа да ми каже мисис Клемънтс.
Лицето й за миг се покри с червенина, ръцете й спряха неспокойните си движения. Това сякаш вещаеше предстоящ изблик на ярост, който би могъл да я извади от самообладанието и. Но не; тя превъзмогна надигащото се раздразнение, облегна се в креслото си, скръсти ръце на плоските си гърди и с усмивка на мрачен сарказъм върху плътните си устни ме погледна все тъй непоколебимо.
— Аха, сега започвам да разбирам всичко — каза тя, давайки израз на обуздания си и уталожен гняв само с преднамерената насмешка в тона и поведението си. — Имате зъб на сър Пърсивъл Глайд и аз трябва да ви помогна да си отмъстите. Искате да ви разкажа всичко за сър Пърсивъл и за себе си, така ли? Да, точно така е. Вие си бъркате носа в личните ми работи. Мислите, че имате пред себе си една загубена жена, която си живее тук мълчаливо и която от страх да не я злепоставите пред хората от града е готова да направи всичко за вас. То прозира у вас и в скъпоценните ви сметчици. Толкова е ясно! И това наистина ме забавлява. Ха! Ха!