Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
За момент погледите им се срещнаха. Накрая тя кимна и се обърна напред. Халифа свали стъклото на прозореца и запали цигара. Изминаха останалия път в пълно мълчание.
Стигнаха в Розета двайсет минути по-късно, малко след 22:30. Фаз като че ли знаеше къде отива и караше уверено през плетеницата шумни, ярко осветени улици. Накрая излязоха от града и продължиха по тесен асфалтов път на север към брега. Нил беше от дясната им страна — широк, черен, осеян с лодки и понтоните на плаващи рибни ферми. Виждаха се пръснати къщи и плевни, а покрай брега имаше редица тухлени фабрики с почернели комини, очертани на фона на нощното небе като останки от някаква мъртва гора. След като минаха село Каитбей постройките изчезнаха, за да се сменят с царевични ниви и тук-там с някоя палмова горичка. В далечината се виждаше мъгляво сияние във формата на купол, предполагащо струпване на светлина някъде при устието на реката. Пристанището на „Джосер“, предположи Халифа. Сърцето му затуптя по-бързо.
Продължиха още няколко километра, като вече се движеха бавно, с угасени фарове; сиянието се засилваше. Когато в далечината се появи нещо като пропускателен пункт, излязоха от шосето и продължиха по тясна пътека. След около двеста метра стигнаха на поляна насред палмова горичка. Мястото явно беше избрано предварително, защото там ги чакаше друга кола. До нея стояха двама души — мъж с атлетично телосложение и късо подстригана жена. Фаз спря и тримата слязоха. Дина представи непознатите на Халифа.
— Е, какво е положението? — попита тя.
— Не толкова лошо, колкото би могло да бъде — отвърна мъжът. — Макар че малко повече време би ни се отразило добре.
— Нямаме повече време. Или действаме сега, или ще трябва да чакаме цял месец.
Мъжът кимна в знак на съгласие и им даде знак да се съберат при лаптопа на капака на другия джип. На екрана имаше мозайка от около четирийсет снимки, вероятно плод на разузнавателната мисия. Мъжът увеличи първата снимка — пропускателния пункт, който бяха видели преди малко. От двете му страни имаше висока телена ограда с бодлива тел отгоре. Оттатък, с лице към реката, имаше нещо като редица складове с надничащи над тях кранове.
— Целият обект е ограден — започна той. — Трима пазачи на портата…
— Военни ли? — попита Халифа.
Мъжът кимна.
— Най-вероятно са наборници. Просто отбиват номера.
— Точно така изглежда. Единият спеше, други двама гледаха телевизия. Двама патрулират вътре, но не са особено бдителни и между тях има голямо разстояние. По оградата не тече ток, не засякохме и никакви камери. Ще я срежем без проблем.
— На какво разстояние е пристанището? — попита Дина.
— Около седемстотин и петдесет метра. Теренът е открит, но има много дюни и храсти, които осигуряват прилично прикритие. Можем да стигнем до него.
Мъжът отвори друга снимка. Дълъг бетонен кей между складове от едната страна и набраздена, осветена от луната водна шир там, където Нил се вливаше в морето. На сто метра от брега имаше огромни бетонни кубове, образуващи защитен вълнолом. На самото пристанище се издигаха три огромни крана, чиито стрели стърчаха над водата.
— Както виждате, мястото е ярко осветено и има хора. Предимно пристанищни работници, но се забелязва и малко охрана.
Мъжът извика друга снимка. На екрана се появи образът на як мъж с кожено яке, въоръжен с автомат „Хеклер & Кох“ МР5.
— Частен контрактор, ако се съди по вида му. Нищо особено. Има добри места за снимане тук, в близкия край на пристанището… — Мъжът върна предишната снимка. — И тук, между тези складове…
Последваха още три фотографии — общ изглед към купчина сандъци, натрупани в свободното място между два склада; същите сандъци, снимани отблизо и снимка зад тях, с изглед към централната част на пристанището към водата.
— Операцията е напълно осъществима. Основният проблем е как да доближим кораба. Можем да заснемем всичко от разстояние, но качването на борда и евентуално отвличане на някой на екипажа ще бъде трудно заради осветлението и откритите пространства. Може да има начин, но няма да сме сигурни, докато корабът не пристигне и не видим как се развиват нещата.
Дина кимна. Погледна си часовника, облегна се на капака и започна да разглежда снимките. Другарите й се скупчиха около нея. Халифа остана назад. Те бяха специалистите. Той беше само зрител.
Минаха няколко минути. От време на време подухваше бриз, който шепнеше в палмовите листа и носеше дъх на сол. Накрая всички се изправиха като един.