Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
Гаул едва успя да отклони черния меч с щита си — парче от щита отлетя, сякаш слоевете дебела бича кожа бяха тънък лист хартия. Той мушна напред, изтърва целта си — почти — и отново мушна. Стрели се забиха в гърдите на мърдраала: Байн и Чиад бяха успели да пъхнат копията си в презрамките, придържащи калъфите на лъковете им на гърбовете, и сега опъваха извитите лъкове от бичи рога. Още стрели щръкнаха в гръдта на Получовека. И копието на Гаул — жилещо, пробиващо. Един от ножовете на Файле изведнъж се заби в гладкото и бяло като личинка лице. Чезнещият нито падаше, нито спря опитите си да причини нечия смърт. Само дивашки бързото отбягване ги предпазваше от свистящия черен меч, търсещ плът, която да посече.
Перин оголи зъби в безсъзнателен вой. Мразеше тролоците като кръвни врагове, но Неродения… Струваше си да умре, убивайки Нероден. „Да впия зъби в гърлото му!…“ Без да го е грижа, че ще се изпречи пред стрелите на Байн и Чиад, той смуши Стъпко към Неродения. В последния миг тварта се извъртя от Гаул, сякаш не усещаща върха на копието, забито между раменете й и показващо се от гърлото, и се взря в Перин с безокия си поглед, пращащ смъртен страх в душата на всеки човек. Твърде късно. Чукът на Перин се стовари и премаза и главата, и с нея и безокия поглед.
Макар паднал и обезглавен, мърдраалът продължи да се мята неистово и да замахва безцелно с изкованото в Такандар острие. Стъпко затанцува назад, цвилейки нервно, и Перин изведнъж се почувства така, сякаш са го хвърлили в леден вир. Черната стомана правеше рани, които дори Айез Седай трудно можеха да Изцерят, а той беше подкарал коня толкова безгрижно… „Зъбите ми в… Светлина, трябва да се сдържам поне малко. Трябва!“
Но продължаваше да чува притаени звуци откъм мрака в другия край на Острова — тропот на копита, стържене на ботуши, хрипливо дишане и гърлен шепот. Още тролоци; колко — не можеше да прецени. Жалко, че не бяха обвързани с мърдраала, но все пак може би щяха да се поколебаят да нападнат, след като го нямаше да ги поведе. Тролоците бяха страхливи по природа. Предпочитаха сигурното надмощие и лесното убийство. Но въпреки липсата на мърдраал, можеше да се окопитят и отново да налетят.
— Порталът — каза той. — Трябва да се измъкнем преди да са решили какво да правят без това. — Посочи с окървавения си чук все още мърдащия мърдраал. Файле моментално дръпна юздите на Лястовица и той така се изненада, че изломоти: — Какво, ти няма ли да възразиш?
— Не и когато кажеш нещо разумно — отвърна тя делово. — Не и когато говориш разумно. Лоиал?
Огиерът тръгна. Перин поведе Стъпко след Файле и Лоиал, айилците крачеха до него, приготвили лъковете си за стрелба. В чернотата зад гърба им ги последва шумолене на копита и ботуши, и дрезгаво мърморене на език твърде груб, за да е човешки. Отстъпваха заднишком, все по-назад, а мърморенето хриптеше все по-близо, набираше все повече кураж…
И още един звук долетя до ушите на Перин, като коприна, отъркала се в друга коприна. След миг — по-силно, като издишване на някой далечен исполин, глъхнещо и пак надигащо се.
— Побързай! — извика той. — Побързай!
— Бързам — сопна се Лоиал. — Дост… този звук! Да не е… Светлината дано освети душите ни и ръката на Създателя да ни закриля дано! Отваря се. Отваря се! Трябва да остана последен. Навън! Навън! Но не прекалено… Не, Файле!
Перин погледна през рамо. Двойните порти с оживелите листа се разтваряха, разкривайки зад себе си гледка на планинска местност като през опушено стъкло. Лоиал беше слязъл, за да свали листото на Авендесора и да отключи Портала, а Файле беше хванала поводите на товарните им коне и юздите на неговия кон. С припрян вик: „Следвайте ме! Бързо!“, тя сръга с пети Лястовица и тайренската кобила скочи към зейналия отвор.
— След нея — викна Перин на айилците. — Бързо! С това не можете да се биете. — Те се поколебаха само миг, после бързо заотстъпваха. Гаул стискаше здраво поводите на товарния кон. Стъпко се изравни с Лоиал. — Можеш ли някак да го заключиш? Да го залостим с нещо? — Хрипливите шепоти взеха да стават панически — тролоците вече също бяха разпознали звука. Мачин Шин идваше. Да оживееш означаваше да се измъкнеш от Пътищата.
— Да — отвърна Лоиал. — Да. Но вървете. Хайде!
Перин сбута Стъпко към портала и преди да се усети какво прави, извърна глава и нададе вой, изпълнен с непокорно предизвикателство. „Глупак, глупак, глупак!“ Въпреки всичко очите му се задържаха върху онова невъзможно черно петно, докато Стъпко пристъпваше през портала. Косъм по косъм го обля ледена вълна, времето се разтегна. Тласъкът на напускането на Пътищата го връхлетя, все едно че бе препускал в галоп и изведнъж се бе заковал на място.