Наследството на Борн
- Автор: Лустбадер Ерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Борн». Краткое содержание книги:
— Радвам се да те видя — посрещна го президентът със сърдечна усмивка. — Доста време мина.
— Благодаря ви, сър — отвърна директорът. — И аз така смятам.
— Заповядай, седни. — Президентът му посочи тапициран стол с широка облегалка. Беше облечен в безукорно ушит тъмносин костюм, с бяла риза и червена вратовръзка на сини точици. Бузите му бяха румени, сякаш идваше от сутрешния си крос.
— Кафе?
— С удоволствие, благодаря ви, сър.
В същия момент, сякаш в отговор на неизречена заповед, вратата се отвори и в кабинета влезе един от президентските служители с гравиран сребърен поднос, върху който имаше изящна каничка с кафе и порцеланови чашки върху нежни чинийки. Директорът не успя да потисне задоволството си от факта, че чашките върху подноса са само две.
— Съветничката по националната сигурност ще дойде след малко — каза президентът и се настани срещу директора. Руменината му явно не се дължеше на физическо усилие, а на усещането за власт и могъщество. — Но преди това исках да ви благодаря лично за добрата работа през последните дни.
Служителят им сервира кафето и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.
— Тръпки ме побиват, като си помисля какво щеше да сполети човечеството, ако не бяхте вие и вашият човек Борн.
— Благодаря ви, сър. Всъщност никой от нас не вярваше на обвинението, че той е виновен за смъртта на Алекс Конклин и доктор Панов — отвърна директорът оживено и с лицемерна прямота, — но все пак наличието на улики, както се оказа — подхвърлени… С други думи, бяхме принудени да действаме според доказателствата.
— Разбира се, това ми е ясно. — Президентът сложи две бучки захар в кафето си и започна да бърка старателно. — Всичко е добре, когато свършва добре, макар че в нашия свят, за разлика от Шекспировия, всяко действие носи след себе си последици. — Отпи от кафето. — Както и да е, въпреки всичките кръвопролития конференцията протече по график, както ви е известно. И пожъна безпрецедентен успех. Всъщност надвисналата заплаха ни сплоти още повече. Всички държавни глави, та дори Александър Евтушенко, осъзнаха съвсем ясно заплахата, надвиснала над света, с която можем да се справим само с общи усилия, като забравим различията помежду си. В резултат на всичко това вече разполагаме с подписан, подпечатан и разпратен до всички участници официален документ с конкретни стъпки за борба на общ фронт срещу тероризма. Държавният секретар вече пътува към Близкия изток, за да проведе нова поредица от срещи и разговори. Поредният мощен удар срещу вражеските сили.
„Който ти гарантира преизбирането, додаде мислено директорът, да не говорим за завета, който ще остане след президентския ти мандат.“
Интеркомът изжужа дискретно, президентът се извини, стана и отиде до бюрото си. Заслуша се за момент, после вдигна глава. Проницателният му поглед се спря върху директора.
— Допуснах да се лиша от човек, способен да ми осигури ценни и смислени съвети. Уверявам те, че няма да повторя тази грешка. — Очевидно не очакваше отговор от събеседника си, защото продължи почти веднага: — Нека влезе.
Преливащ от емоции, директорът с мъка прикриваше вълнението си. За да се успокои, плъзна поглед по високия таван, кремавите стени, синия килим, корнизите, тежките, удобни мебели. Върху две огромни черешови дървени плоскости бяха окачени портретите на няколко президенти републиканци. В единия ъгъл се виждаше американското знаме. Отвън се беше ширнала ниско подстригана ливада, над която се стелеше гъста утринна мъгла. Насред нея бе разперила клони красива череша. Бледорозовите й цветове потрепваха като камбанки на хладния вятър.
Вратата се отвори и на прага на кабинета застана Роберта Алонзо-Ортис. Директорът отбеляза със задоволство, че президентът не мръдна от мястото си зад бюрото. Остана така, вперил поглед в новодошлата, като съвсем преднамерено не я покани да седне. Алонзо-Ортис беше облечена в строг черен костюм със сива копринена риза, удобни лачени обувки без ток. Изглеждаше като човека тръгнал на погребение. Което, помисли си пак със същото задоволство директорът, не беше далече от истината.
Тя видя Стария и на лицето й за частица от секундата се изписа изненада, която не успя да прикрие. В очите й блесна злъчна враждебност, но веднага се овладя и миг по-късно беше с обичайната непроницаема маска. Лицето й изглеждаше някак на петна, явно не бе успяла да овладее напълно морето от бурни чувства. Изобщо не поздрави директора, нито по някакъв начин показа да е забелязала присъствието му.