Страхът на мъдреца (Част II)

— Маерът успя ли да разбере защо? — макар да говорех тихо, оставих останалото недоизказано, защото знаех, че прислужникът няма да одобри, ако открито спомена за отравянето.

— Не е моя работа — предпазливо отвърна Стейпс.

Тонът му беше леко обиден, сякаш искаше да каже, че добре знам, че не трябва да го питам такива неща.

Оставих тази тема, защото бях наясно, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.

— Ще ми направиш услуга, ако занесеш нещо на Алверон от мое име — казах аз и отидох до мястото, където бях оставил износената си пътна торба.

Порових в нея, докато открих на дъното сандъчето на маера.

Подадох го на Стейпс.

— Не съм сигурен какво има в него — рекох аз, — но гербът на маера е на капака. Освен това е тежко. Надявам се, че може да са част от данъците, които са били откраднати — усмихнах се аз. — Кажи му, че това е сватбен подарък.

Стейпс взе кутията и се усмихна.

— Сигурен съм, че ще се зарадва.

Появиха се още трима слуги, но само двама от тях минаха покрай нас с ведра с гореща вода. Третият отиде при Стейпс и му подаде бележка. От другата стая отново се разнесе плисък на вода и трите момчета си тръгнаха, като крадешком ми хвърлиха по някой поглед.

Стейпс прочете бележката и вдигна поглед към мен.

— Маерът се надява, че ще ти бъде удобно да се срещнеш с него в градината при петата камбана — съобщи ми той.

Градината означаваше учтив разговор. Ако Алверон искаше ди водим сериозен разговор, щеше да ме повика в покоите си или пък да ме посети през тайния тунел, който свързваше стаите му с моите.

Погледнах часовника на стената. Не беше симпатичен часовник от вида, с който бях свикнал в Университета. Това беше хармоничен часовник с люлеещо се махало и всички останали неща. Красива машинария, но не особено точна. Стрелките му показваха, че ми остава четвърт час.

— Да не би този часовник да избързва, Стейпс? — с надежда попитах аз.

Петнайсет минути едва стигаха да сваля пътните си дрехи и да се докарам в някоя достатъчно прилична дворцова премяна. Но като се имаха предвид слоевете мръсотия и кисела пот, които ме покриваха, това щеше да е също толкова безсмислено, колкото да вържеш копринена панделка около кравешко лайно, от което се вдига пара.

Стейпс погледна над рамото ми и след това провери малкия часовник, който държеше в джоба си.

— Всъщност май изостава с пет минути.

Разтрих лицето си и обмислих с какви възможности разполагам. Не изглеждах просто поомачкан от еднодневно пътуване. Бях мръсен. Бях вървял дълго под лятното слънце, след това бях прекарал дни наред затворен в задушната и гореща пощенска кола. Макар маерът да не беше човек, който съди за нещата изцяло по външния им вид, той все пак ценеше благоприличието. Нямаше да му направя добро впечатление, ако се появях мръсен и вонящ.