Даровете всечовешки
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #1
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-402-2
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровете всечовешки». Краткое содержание книги:
Но не се случи нищо. Ордън лежеше без сили на ръба на съзнанието и очакваше смъртоносния удар, който така и не идваше.
С многото си дарове на жизненост Ордън можеше да изтърпи големи поражения. Раните му, колкото и да бяха дълбоки и многобройни, нямаше да го убият. Няколко седмици лечение може би, но не и смърт.
Точно от това се боеше.
Отвори здравото си око. Слънцето високо над него светеше смътно през облаците; после почерня.
Поляната беше пуста.
Той преглътна и се помъчи да се съсредоточи. Беше чул дрънчене на ризница точно преди да изпадне в несвяст. Скованият му мозък осъзна, че това е било, защото Радж Атън си е тръгнал.
Ордън се огледа. Вятърът леко поклащаше боровете; тревата бе леко наклонена, като вкочанена морска вълна. Ято скорци висеше като пухчета от глухарче във въздуха няма и на пет разтега от него. Но Ордън живееше толкова бързо, че вятърът му се струваше почти замръзнал.
Радж Атън беше избягал.
„Оставил ме е — осъзна Ордън, — защото е заподозрял, че съм част от змия. Оставил ме е, за да може да нападне замъка.“ Дочу рев като от разбушувало се море. Гръмки звуци, все едно че прииждаха и се разбиваха вълни в скален бряг. В забързания му живот светът на звуците се бе променил неузнаваемо.
Разбра, че това трябва да са викове. Водеше се битка. Успя да се надигне и се загледа над полегатия склон на Тор Ломан към замъка Лонгмът.
Това, което видя, го ужаси.
Зад завеса от дъжд или от лапавица на хълмистия склон над Лонгмът бушуваше огромен огън. От този дошъл сякаш от друг свят огън огнетъкачи и саламандри бяха извлекли ужасни енергии и зелената вълна от пламъци, която пращаха, пищеше през низините към замъка. Главанаци крачеха тежко през полята, понесли големи стълби. Бойните мастифи с техните железни нашийници и страховити маски кипяха като тъмен прилив към портите.
Навсякъде из мрака Непобедимите на Радж Атън като тъмни хлебарки напираха към замъка, вдигнали високо щитовете си да отбиват стрелите, с извадени оръжия.
Силите на Радж Атън щурмуваха Лонгмът. Небето над замъка беше черно, въжета усукан огън се стичаха от небесата.
Крал Ордън гледаше от Тор Ломан. С неговите дарове на метаболизъм, му се стори, че небето остана черно безкрайно дълго; можеше да се различат само смътните въжета от пламък, гънещи се от небесата надолу — навити и кипнали като торнадо.
Нищо не можеше да помогне. Не можеше да се втурне в битка, едва можеше да пълзи.
Захлипа тихо. Радж Атън му беше отнел всичко — миналото, настоящето. Сега — и бъдещето му.
Менделас се обърна и с мъка се затътри нагоре по стъпалата на кулата на Очите на Тор Ломан.
За да спре непосилната болка от изпотрошените си крайници в ума си, се опита да си припомни добри времена. Пиршествата в двореца на Мистария посред зима, в Деня на милостинята.
В онези зимни утрини мъглите винаги загръщаха зелените блатисти низини и от върховете на голямата кула човек можеше да погледне надолу към блатата все едно, че е някой Небесен господар, заплавал в кораб от облак — толкова чиста бе тънката мъгла. На места се мяркаха по-малките кули на Дворовете на Прилива или зеленината на далечните борови гори на западните хълмове, или проблясващите води на Каролско море на юг, отразили слънцето.
В такива утрини той обичаше да застане в обсерваторията и да гледа дивите патици, тръгнали в зимната си миграция, да се вият долу под него в тъмните си клиновидни ята.
Настрои паметта си на един прекрасен ден, много отдавна, когато бе слязъл от кулата, изпълнен с възбуда от зората, и бе отишъл при жена си в спалнята ѝ.
Беше се канил да я заведе горе в обсерваторията, за да ѝ покаже изгрева. Седмици преди това ранният мраз бе попарил розите в градината ѝ и той се канеше да ѝ покаже как слънцето пълзи на хоризонта в най-нежния цвят на разцъфнала роза, роза, оцветила мъглата на мили околовръст.
Но когато влезе в спалнята ѝ, тя само се беше усмихнала на поканата му и предложи други забавления.
Любиха се върху тигровата кожа пред камината.
Когато свършиха, слънцето от часове се беше издигнало в небето. Беднотията на Мистария се беше струпала по улиците пред замъка да получи зимните подаяния.
Така кралят и кралицата трябваше да излязат този следобед и да прекарат остатъка от деня, като карат огромните фургони по улиците и раздават месо, ряпа, сушени плодове и сребърници на онези, които бяха в нужда.
Ордън и жена му се бяха трудили усилно през този ден, но все пак спираха често, за да си разменят усмивки или за да задържат малко по-дълго усещането от някое докосване.