Лъжите на Локи Ламора
- Автор: Линч Скотт
- Серия: Джентълмените копелета #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъжите на Локи Ламора». Краткое содержание книги:
— Разбирам ви — усмихна се мрачно на свой ред Капа Раза. — Възхитителна делова практика, близка до собственото ми сърце.
— Но разбира се! — възкликна Локи. — Сетих се откъде сте ми познат, мастер Анатолиус. Имате ли сестра? Може би две? Като че се досещам, че съм ги срещал по някакъв повод — приликата е просто поразителна.
— Не — навъси се Капа Раза. — Боя се, че сте в голяма грешка. Нямам сестри. Доня София, мастер Феруайт, за мен бе истинско удоволствие да се запознаем, но се боя, че имам належаща работа другаде. Желая и на двама ви много приятно прекарване на празненството тази вечер.
Локи протегна ръка и пусна невинна дружелюбна усмивка.
— Новите запознанства винаги са удоволствие, мастер Анатолиус. Може би ще се видим отново?
Капа Раза погледна сърдито протегнатата ръка на Локи, но после явно се опомни — не можеше да откаже подобна любезност, без да предизвика голяма суматоха. Силната му ръка стисна китката на Локи и Локи му върна жеста. Пръстите на другата му ръка трепнаха — ако кинжалът му не беше така неудобно скрит в ботуша, сега щеше да е изкушен противно на всякакъв разум.
— Много сте любезен, мастер Феруайт — рече Капа Раза с безизразно лице, — но силно се съмнявам.
— Ако съм научил нещо за този град, мастер Анатолиус — рече Локи, — то съм научил, че той е пълен с изненади. Желая би приятна вечер.
— И на вас… — отвърна Капа Раза — … търговецо от Емберлен.
Той тихо се вля в тълпата. Локи го сподири с поглед. Раза се обърна веднъж и очите им отново се срещнаха, а после Капа изчезна нагоре по стълбите към следващия етаж с развято подире му сиво палто.
— Лукас? — подкани го доня София. — Пропуснах ли нещо?
— Да сте пропуснала нещо? — Локи отново пусна невинната усмивка на Феруайт. — Не вярвам, господарке. Просто този човек изключително много напомняше на един мой познат.
— Приятел от Емберлен?
— О, не — отвърна Локи. — Не приятел. А и въпросният човек е мъртъв — съвсем, съвсем мъртъв. — Той се усети, че стиска зъби, и отново си придаде ведро изражение. — Хайде да се върнем и да намерим вашата доня Ворченца, господарке.
— Да, хайде — съгласи се София. — Да се заемем с това. Последвайте ме.
Тя го поведе надолу по стълбите, по които се качи Раза към поредната галерия, претъпкана от край до край с представители на висшето общество — „със синя и със златна кръв“, както би се изразил Отец Окови. Вместо маса с угощения на този етаж се сервираха напитки на дълъг четирийсет стъпки тезгях от полирано вещерско дърво, обслужван от две дузини мъже и жени в ливреите на Херцога. Зад тях на маси и лавици бяха натрупани хиляди и хиляди бутилки. Зад тях бяха поставени алхимични лампи, които окъпваха галерията в цветни водопади от светлина. Огромни пирамиди от винени и бирени чаши бяха подредени отстрани на тезгяха, заградени с кадифени върви; само един непрофесионален жест можеше да запокити на пода фин кристал на стойност стотици крони. Черноризци стояха мирно и не помръдваха до стъклените пирамиди за по-сигурно. А като стана дума за пирамиди — още една от прекрасните пирамиди скулптури бе поставена тук, на няколко стъпки вдясно от тезгяха, заградена също с кадифена връв.
Доня София го поведе на запад, покрай тезгяха и дългата опашка от благородници в очакване да поемат избрания от тях течен кураж; някои от тях вече бяха забележимо затруднени в практикуването на изящното изкуство на правостоенето. На западната стена на галерията имаше тежка врата от вещерско дърво със сребърния печат на личната гвардия на Херцог Никованте. Доня София я отвори и го поведе по един лъкатушен коридор, осветен от мекото сребристо сияние на алхимични фенери. В тази зала имаше три врати. Доня София го отведе при най-далечната; както предполагаше Локи, най-близо до северната стена на кулата.
— А сега — рече доня София с лукава усмивка — или ще видим доня Ворченца, или двама млади, които правят нещо, което не бива…
Тя открехна вратата и надникна вътре, а после дръпна Локи за ръкава.
— Всичко е наред — прошепна тя. — Тя е.
Локи и София видяха почти квадратна стая — леко огъната външна стена — за разлика от обществените галерии елдергласът в тази част на кулата бе матов. Единственият прозорец гледаше на север, а дървените му кепенци бяха леко открехнати, за да влизат вътре слънчевите лъчи и топлият въздух на късния следобед.