Обладаване
- Автор: Байетт Антония Сьюзен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обладаване». Краткое содержание книги:
В джоба на халата си беше донесла часовника му и листовете, които извади от писалището си. Погледна часовника. Беше 3 часа сутринта. Последната сутрин, която щеше да го завари вкъщи.
Плъзна поглед по остъклените библиотеки, които й отвърнаха с безброй отразени пламъци. Отвори няколко чекмеджета на бюрото и откри купища листове, изписани с неговия почерк и с почерка на непознати — как щеше да прецени и да реши съдбата на всичко това?
Колекциите му — ботаническа и зоологическа — заемаха цяла стена. Микроскопи в дървени кутии с капаци, заключени с катинар. Плаки, рисунки, образци. Стъклените сандъци — запечатани светове, пълни с растителен живот и замъглени от изпаренията на собственото си дихание, елегантно облицованият морски аквариум с водораслите, актиниите и морските звезди, на фона на който господин Мане беше нарисувал поета, заобиколен от избуяла папрат, може би за да внуши представата за света на първичните, обрасли с растителност блата или крайбрежия. Всичко това трябва да се изнесе. Ще се посъветва с приятелите му в научния музей къде да се намери подобаващ дом за колекцията. Може би трябва да се дари на подходящо учебно заведение — някой работнически клуб или училище. Спомни си специалното му херметично затворено сандъче за образци, което беше остъклено и запечатано. Намери го на мястото му — Рандолф беше много изряден в навиците си. Беше идеално за целта.
Трябваше да вземе решение, защото утре щеше да е прекалено късно.
През целия си живот не беше боледувал — нищо сериозно, докато не го повали последната му болест, която се проточи и го прикова на легло за три месеца. И двамата знаеха какъв ще бъде краят, ала не знаеха кога и колко скоро ще настъпи. Прекараха тези последни месеци в една и съща стая, затворени в спалнята му. Тя не се отделяше от него, проветряваше и оправяше възглавницата му, накрая започна да му помага да се храни и му четеше, когато и най-леката книга непосилно натежа в ръцете му. Смяташе, че и без думи усеща нуждите и неудобствата му. Както и болката, защото в известен смисъл и тя я преживяваше. Седеше безмълвно до него, стиснала крехката като папирус бяла ръка, и усещаше как всеки ден животът му изтича. Разумът обаче не го напускаше. Без видима причина за някакъв трескав период в началото го беше обсебила поезията на Джон Дън и той рецитираше стиховете му към тавана с кънтящ прекрасен глас, раздухвайки кичурите на брадата си. А когато не можеше да си спомни някой стих, се провикваше: „Бързо, Елън! Елън, залутах се!“, и тя започваше да разгръща страниците и да търси.
— Какво щях да правя без теб, мила моя? Ето че в края на краищата сме заедно, и то толкова близки. Ти си ми голяма утеха. Живяхме щастливо.
— Да, живяхме щастливо — казваше тя и наистина беше така. Бяха щастливи дори тогава, също както бяха щастливи преди, седнали един до друг, почти без да говорят, загледани в едни и същи неща.
Влизаше в стаята и чуваше гласа му:
Умираше със стил. Тя виждаше как се подготвя, как се бори с болката, със световъртежа и страха, за да може да й каже нещо, което тя по-късно ще си спомня с топлина и достойнство. Понякога с казаното сякаш слагаше край: „Разбирам защо Свамердам е копнеел за тихия мрак“. Или: „Опитвах се да пиша правдиво, да видя онова, което можех да видя от мястото, на което съм застанал“. А веднъж се обърна към нея: „Четирийсет и една години без капка гняв. Не вярвам мнозина съпрузи и съпруги да могат да кажат същото“.
Записваше думите му не заради онова, което казваха — въпреки че казваха хубави неща, а защото й напомняха лицето му, обърнато към нея, интелигентните очи под влажното набръчкано чело, крехкия допир на силните някога пръсти.
— Помниш ли, мила… помниш ли как седеше като водна фея на камъка, на камъка с водораслите, къде беше, не помня как се казваше… не ми казвай… при онзи извор, извора на поета… извора на Воклюз. Седеше, огряна от слънцето.
60
Джон Дън. „Прощални думи: за забрана на скръбта“, превод Кристин Димитрова — бел.ред.