Изворът [bg]

— Ще се постарая да не се случи, преди да е настъпил подходящият момент — каза Тухи, поклони се пак и излезе.

Когато се върна вкъщи, Уайнънд съвсем бе забравил Елсуърт Тухи.

Уайнънд вечеря в дома си с жена с бяло лице, мека кестенява коса и три столетия бащи и братя в рода си, които биха убили човек, за да опознаят нищожна частица от онова, което Гейл Уайнънд вършеше с нея.

Тя вдигна кристалната чаша с вода към устните си. Очертанието на ръката и беше съвършено като линията на сребърните свещници, изваяни от ненадминат майстор. Уайнънд я наблюдаваше, оценявайки я точно по такъв начин. Трептящата светлина на свещите по лицето й разкриваше такава красота, че му се прииска тя да не е живо същество, за да може да я гледа, без да казва нищо и да мисли за каквото пожелае.

— След месец-два, Гейл — каза тя с ленива усмивка, — когато стане студено и неприятно, да се качим на Правя го9 и да отплаваме право към слънцето, като миналата зима.

Правя го бе името на яхтата на Уайнънд. На никого не бе обяснил защо я е нарекъл така. Много жени го бяха питали. Жената, с която беше тази вечер, го бе питала и преди. Той мълчеше и затова тя попита отново:

— Между другото, скъпи, какво означава името на яхтата ти?

— Това е въпрос, на който не отговарям — каза той. — Един от въпросите, на които не отговарям.

— Да си приготвя ли дрехи за плаването?

— Зеленият цвят ти отива най-много. Изглежда добре в морето. Обичам да гледам как се съчетава с косата и ръцете ти. Ще ми липсва гледката на голите ти ръце и зелената коприна. Защото тази вечер се виждаме за последен път.

Пръстите й не мръднаха от столчето на чашата. Нищо не й бе подсказало, че това е последната им вечер. Но тя знаеше, че за него тези думи са достатъчни, за да сложи точка. Жените на Уайнънд знаеха, че приключва връзките си по този начин и че това не подлежи на обсъждане. След малко тя попита тихо:

— Каква е причината, Гейл?

— Причината е повече от ясна.

Бръкна в джоба си и извади гривна с диаманти, която засия студено и ярко в светлината на свещите. Тежките й халки увиснаха от пръстите му. Нямаше кутийка, нито опаковка. Хвърли й я през масата.

— Спомен, скъпа. — Много по-ценна е от онова, за което ще ти напомня.

Гривната улучи чашата и тя звънна тънко и пронизително, сякаш издаде вопъл вместо жената. Жената остана безмълвна. Той знаеше колко е ужасно, защото тя бе от жените, на които не се правят такива подаръци в подобни мигове, като на всички други жени, с които се бе срещал, но и защото няма да откаже, както не бе отказала нито една от останалите му жени.

— Благодаря ти, Гейл — каза тя и закопча гривната около китката си, без да го погледне над свещите.

После минаха през хола, тя спря и погледът изпод дългите й мигли се насочи към мрака, където започваха стълбите към спалнята му.

— Ще ми позволиш ли да си заслужа подаръка, Гейл? — попита тя с равен глас.