Осем

ИЗМЪКНАХ СЕ ОТ МОРЕТО на каменистия бряг пред боровата гора. Кашлях силно, заради солената вода, която бях нагълтала. Поне бях жива. Спасил ме беше „Шахът Монглан“.

Тежестта на фигурите в чантата ме беше повлякла към дъното и не ми бе дала възможност да замахна с ръце, така че избегнах куршумите, които се забиха във водата, очевидно изстреляни от главорезите на Шариф. Тъй като бе едва три метра дълбоко, можех да стъпвам по песъчливото дъно като влача чантата, и когато попаднех между лодките, подавах носа си навън, за да вдишам въздух. Като използвах лодките за прикритие и чантата за котва, си проправих път в тъмнината покрай плитчините.

Най-сетне се престраших и излязох на плажа. Огледах се, за да се опитам да определя къде точно се намирам. Беше близо девет часът и бе почти тъмно. Виждах трепкащи светлини, най-вероятно от пристанището на Сиди-Фредж, на около три километра. Можех да стигна пеша, стига да не ме заловят, но къде се беше дянала Лили?

Опипах подгизналата чанта и бръкнах вътре. Всички фигури бяха тук. Един господ знае какво можех да изгубя, докато влачех чантата през тинята на дъното, но поне двестагодишният ръкопис бе все още във водонепромокаемия несесер, в който държах грима си. Дано да не беше протекъл.

Тъкмо обмислях какво да правя, когато подгизнало създание излезе от водата на няколко метра от мен. На пурпурната светлина приличаше на новоизлюпено пиле, ала щом излая и се хвърли в скута ми, разбрах, че унилото същество е Кариока. Нямаше как да го изсуша, защото самата аз бях съвършено мокра. Поех го на ръце и се изправих, пъхнах го под мишница и се отправих към боровата гора, за да се прибера по късия път. Бях загубила едната си обувка във водата, затова изхлузих и другата и тръгнах боса по мекия килим борови иглички. Разчитах на инстинктите си, за да се добера до пристанището. Петнайсет минути по-късно наблизо чух пукот на вейка. Застинах намясто и погалих треперещия Кариока. Молех се да не се хвърли в атака, както правеше обикновено.

Не че имаше значение. Няколко секунди по-късно ме заслепи мощен фенер. Примижах и сърцето ми се сви от страх. След това войник в униформа с цвят каки се приближи към мен. Стискаше огромна пушка, а на колана му се виждаха патрони. Оръжието бе насочено към стомаха ми.

— Стой! — изкрещя неуверено той. — Коя си ти? Веднага се представи! Какво търсиш тук?

— Заведох кучето си да поплува — обясних. Вдигнах Кариока за доказателство. — Аз съм Катрин Велис. Ще ви покажа документите си…