Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
„Не мисли за това. Не мисли, че можеш да умреш тук, изгорен и смазан“. Нали можех да попадна в капан в леда и студът да се просмуква все по-дълбоко и по-дълбоко в мен, докато не дойде краят ми. Замислих се за подобна смърт.
Изглеждаше ми почти като страхливост. Но пък какво друго ми оставаше? Бях сам, без другар. Но пък нима смъртта в леда е толкова жестока участ?
Студена капка от тавана падна върху тила ми и отново насочи мислите ми към това какво трябва да направя. Кожите около котела вече започваха да тлеят и воняха още по-ужасно. Изгорих пръстите си, като поизправих малко котела, за да мога да излея маслото в нужния момент. Изругах и докоснах леда, за да ми мине. И тогава, подобно на приливна вълна, драконът нахлу в мен.
Не мисля, че го направи нарочно. Беше по-скоро като човек, който задържа дъха си и си мисли, че ще може да сложи край на собствения си живот. Но в последния миг тялото надвива волята и поема онази дълбока глътка въздух, която принуждава разума да продължи напред. В мига, когато той изгуби контрол, умовете ни се докоснаха. Не беше нито Осезание, нито Умение — беше нещо друго. Познах го и разбрах, че е характерно за драконите. Бях го усещал и преди, когато Тинтаглия нахлуваше в сънищата ми чрез Копривка. Мислех си, че е само неин трик, но явно не беше така. Айсфир също го правеше. Тинтаглия бе по-добра, или може би се беше научила как да внушава мислите си, след като бе общувала достатъчно дълго с хора. Драконът се понесе в съзнанието ми и ме погълна. Не използваше човешки думи или представи; не се опитваше да общува с мен. В това изригване на мисли, емоции и познание научих за него много повече, отколкото ми се искаше. Когато се оттегли от ума ми, все едно ме изхвърли на брега полуудавен, изведнъж открих, че лакътят ми е поддал и лежа проснат по корем на леда, а лицето ми е опасно близко до горещия котел.
Краткият миг, в който споделих спомените на дракона, ми се струваше по-истински от целия ми живот. Айсфир определено бе жив. И в съзнание — но то бе обърнато дълбоко в него. Желаеше смъртта. Беше дошъл тук, за да я намери. Драконите са много жизнени. Могат да умрат от болест, от нараняване или в битка със себеподобни, но като изключим това, никой не знае колко дълго могат да живеят. Айсфир беше силно и здраво създание, пред което имаше още много години. Но небесата останали празни, в тях вече нямало други като него, а змиите, които трябвало да се върнат, за да попълнят броя им, също изчезнали. Драконите и повечето от техните слуги Праотците загинали, когато земята се разтърсила и разцепила, а планините забълвали пламъци и отровен пушек. Взривът повалил дърветата и изгорил всичко зелено.
Много от драконите и техните помощници загинали през първите няколко дни на катастрофата, изгорели, задушени или погребани от сипещата се пепел. Други измрели в суровите времена след това, тъй като през тази година нямало пролет и някога широката и бърза река се превърнала в немощен поток, пробиващ си път до морето през пепелищата. Дивечът измрял, защото ливадите били погребани от сгурията, а малкото оцелели растения били недостатъчни и покрити с прах.
Били тежки времена. Част от останалите живи дракони твърдели, че трябва да напуснат земите на предците си. Някои го направили, но не се разбрало какво се е случило с тях, тъй като никой не се върнал. Съперничеството за храна отслабило мнозина и станало причина за смъртта на други, докато се сражавали за оскъдните остатъци дивеч. Злачната някога земя била изгорена и покрита с дебел слой пепел; съвсем малко растения успявали да си пробият път през нея. Хората измрели и дори сродните им Праотци се предали на бавната смърт. Стадата загинали заедно с двуногите си господари. Малкото градове, които не били погребани от пепелта, се издигали пусти, рушащи се и сухи като гнездо със счупени яйца.
Но дори тогава никой от тях не се страхувал, че това е краят на драконите. Хората и Праотците можели да загинат, дърветата да изсъхнат и дивечът да измре, но не и драконите. Пет поколения змии оставали в морето. Щяло да има пет сезона миграции и пет периода на преобразяване. Змиите щели да излязат от черупките си като дракони, а рано или късно земята щяла да се излекува. Така смятал Айсфир. Дори когато минавали сезон след сезон и той единствен разпервал криле в небето и очаквал завръщането на змиите. Но нито една от тях не се появила в местата за преобразяване. Той ги очаквал, като често се лишавал от храна, тъй като се боял, че ще пристигнат и ще открият, че няма дракони, които да им помогнат да снесат яйцата си и да им направят черупките от черния пясък и собствената си слюнка. Слюнката и отровата му трябвало да се смесят с пясъка, за да им предадат спомените му, които обхващали времето много преди да се роди самият той. Новите дракони нямало да оцелеят без тях. Единствено с негова помощ щели да получат спомените на всички дракони, когато излязат от яйцата в разгара на лятото.