Врагът на Господа

Колибата бе висока едва колкото Гуинивиър да стои изправена. Лицето й се бе издължило, почти измършавяло, но тъгата сякаш й придаваше сияйна красота, от каквато преди я лишаваше гордостта.

— Нимю ми каза, че си видял Ланселот — говореше толкова тихо, че трябваше да се приведа напред, за да я чувам.

— Да, лейди, видях го.

Дясната й ръка несъзнателно си играеше с гънките на роклята.

— Не поиска ли нещо да предадеш?

— Не, лейди.

Гуинивиър впи в мен огромните си зелени очи.

— Моля те, Дерфел, — тихо отрони тя.

— Аз му предложих да изпрати някакво съобщение за вас, лейди. Но той не каза нищо.

Тя се свлече върху някаква грубо скована пейка. Мълчеше и аз се загледах в един паяк, който се спусна от покрива, увиснал на нишката си, която ставаше все по-дълга, а паякът се приближаваше все повече и повече до косата на Гуинивиър. Не можех да откъсна очи от него, чудейки се дали да го махна или да го оставя да прави каквото си ще.

— Ти какво му каза? — попита тя.

— Предложих му да се бия с него, лейди, само ние двамата, Хюелбейн срещу Острието на Христос. После обещах да влача голото му тяло из цяла Думнония.

Тя тръсна гневно глава.

— Да се биете — изсъска диво Гуинивиър, — само това знаете да правите, диваци такива! — изведнъж затвори очи и застина. — Съжалявам, лорд Дерфел — тихо каза тя. — Не трябваше да те обиждам, още повече когато имам нужда от теб, за да помолиш лорд Артур за една услуга.

Тя вдигна очи към мен аз видях, че мъката й е не по-малка от мъката на Артур.

— Ще го помолиш ли?

— За какво, лейди?

— Помоли го да ме пусне, Дерфел. Кажи му, че ще замина отвъд морето. Кажи му, че ще му оставя нашия син, и че той наистина е наш син, и че ще замина и той никога няма да ме види, нито ще чуе за мен.

— Ще го помоля, лейди — обещах аз. Тя долови съмнението в гласа ми и тъжно се вгледа в мен. Паякът бе изчезнал в гъстата й червена коса.

— Мислиш, че ще откаже ли? — изплашено прошепна тя.

— Той ви обича, лейди. Толкова силно ви обича, че, струва ми се, никога няма да може да се раздели с вас.

Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

— И какво ще прави с мен? — попита тя, но аз не отговорих. — Какво, Дерфел? — в гласа й затрептя частица от предишната й сила. — Кажи ми!

— Ще намери сигурно място за вас, лейди, и ще ви държи там под стража — отвърнах аз с нежелание. И всеки ден ще мисли за нея, мина през главата ми, всяка нощ ще я вижда в сънищата си и всяка сутрин ще открива, че я няма. — Ще се отнасят добре с вас, лейди — уверих я тихо.

— Не — изстена тя. Сигурно бе очаквала смъртна присъда, но това бъдеще в клетка й се стори още по-ужасно.

— Кажи му да ме пусне, Дерфел. Само му кажи да ме пусне!

— Ще го помоля — обещах отново, — но не вярвам да се съгласи. Мисля, че не би могъл.