Прероденият дракон

Моарейн яздеше плътно до Лан и му говореше тихо, но Перин успя да долови част от думите й.

— Нещо в този град не е наред.

Стражникът кимна.

Перин усети сърбеж между плешките си. „Първо Лоиал, сега и тя. Какво е това, което не забелязвам?“ Слънцето огряваше ярките керемиди по покривите и се отразяваше в бледия уличен калдъръм. Сградите, изглежда, държаха хлад отвътре; хората също изглеждаха хладни.

Отначало не забелязваше нищо необичайно. Мъже и жени, забързани по работа, устремени, но някак по-мудни, отколкото беше свикнал да ги вижда по градовете на север. Реши, че може би е от горещината и яркото слънце. После забеляза чираче от някаква хлебарница — подтичваше, нагласило на главата си голяма тава с пресни самуни; на лицето му се беше изписала гримаса, сякаш бе готов да се разреве. Жена, спряла се пред дюкян за тъкани, сякаш бе готова да захапе мъжа, поднесъл й мостри за оглед. Фокусник, застанал на ъгъла, беше стиснал зъби и гледаше сърдито хората, които пускаха дребни монети в шапката му, сякаш ги мразеше. Не всички изглеждаха така, но Перин имаше чувството, че поне на едно лице от пет е изписан яд и омраза. И при това не мислеше, че изобщо си дават сметка за това.

— Какво има? — попита Зарийн. — Нещо си напрегнат. Все едно че съм се хванала за скала.

— Нещо не е наред — каза и той. — Не знам какво, но нещо не е наред. — Лоиал кимна тъжно и отново замърмори как щели да го приберат.

Докато продължаваха да яздят, пресичайки още и още мостове към другата страна на Иллиан, сградите около тях започнаха да се, променят. Бледият камък все по-често беше неогладен. Кулите и палатите изчезнаха, заменени от все повече ханове и складове. Много от мъжете и жените по улиците ходеха със странна, олюляваща се походка; много от тях бяха босоноги и му приличаха на моряци. Във въздуха се носеше наситена миризма на смола и коноп, примесена с миризма на дърво — на току-що отсечени или нарязани трупи, и на вкисната кал. Миризмата от каналите също се усили и ноздрите му се сбърчиха. „Нощни гърнета — помисли си. — Нощни гърнета и стари нужници.“ Догади му се.

— Мостът на цветята — обяви Лан, докато прекосяваха поредния нисък мост. — А сега се намираме в Квартала на благоуханията. Иллианците са поетични хора.

Зарийн прихна зад гърба на Перин.

Сякаш отегчен от мудния иллиански ритъм. Стражникът ги поведе по-бързо през улиците към една странноприемница, двуетажна постройка от блед камък със зеленикави жилки, покрита със зеленясали плочи. Вече се спускаше вечер и светлината от смъкващото се зад хоризонта слънце се смекчи. Жегата стана малко по-поносима, но не съвсем. Едно чернокосо десетинагодишно хлапе попита Лоиал дали е огиер и когато Лоиал му отвърна, че е, момчето каза: