Вековен дъжд [bg]

Сетне се показа и петното на Флойд. Нямаше как да не му го признае: описанието му съвпадаше до последния детайл. Приличаше на рубинена мъглявина, на увеличена астрономическа фотография, изпръскана със светли ивици, размазани червени точки и изключително тъмни кръпки, наподобяващи прашни странични пътища. Докато гледаше облака, малко преди да се скрие от очите й, в дълбините му припламна яркорозова светлинка, след което още по-бързо изтля и изчезна.

— Не знам какво е това — каза тя. — Никога не съм виждала нещо подобно.

Точно тогава въртенето разположи още нещо пред тях. Леко извита арка в ръждивооранжево, обрамчена от бледа атмосфера. За разлика от петното това вече определено беше виждала и преди. Забелязваха се дори белите драскулки на дирижабълните линии и ярките панделки на каналите на иригационните съоръжения.

Това беше другото, забелязано от Флойд.

— Марс — произнесе тя, без сама да вярва на думите си. — Голямото нещо…

— А светлината?

— Слънцето — отговори Оже. — Излезли сме в орбита около Марс. Намираме се в Слънчевата система.

— Но нали каза…

Тя отново погледна към разкъсваното от проблясващи светлинки петно. Точно както беше казал Флойд, сега изглеждаше леко смалено в сравнение с последния път, когато го бе забелязала — независимо от факта, че самото петно явно се разширяваше, подобно на облак от експлозия…

В същия миг ярка светлина, каквато дори не си представяше, че може да съществува — по-ярка дори от сиянието на гърлото на тунела, — озари петното като слънчев лъч, пронизващ прозорец от цветно стъкло и достигна небивал интензитет, превръщайки се във второ слънце. След това избледня, подобно на преждевременен залез, а когато тъмнината се завърна, облакът бе почернял напълно, лишен от проблясъците, които дотогава го бяха разкъсвали.

— Къде е Фобос? — попита Оже.