Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Независимо от истината за смъртта му, според разказа на Стефан някои от хората на Влад III му останали верни и дори рискували живота си да занесат тялото му в Снагов. Отдавна се смята, че обезглавеното тяло е погребано пред олтара на Снаговската църква.
Ако разказът на Стефан Странника е достоверен, трупът на Влад III е бил тайно пренесен от Снагов до Константинопол и оттам до един манастир в България, наречен „Свети Георги“. Причината за това преместване, както и естеството на „съкровището“, което монасите търсели първо в Константинопол, а после в България, остават неизвестни. Разказът на Стефан твърди, че съкровището щяло „да ускори спасението на душата на княза“, което показва, че игуменът е смятал това за теологична необходимост. Може би в Константинопол са издирвали някакви свещени мощи, оцелели както при латинското, така и при османското нашествие. Освен това игуменът може би не е искал да поема отговорността да унищожи трупа в Снагов, нито да го обезобрази съгласно вярванията за предпазване от вампири, нито да поеме риска това да извършат местните селяни. Нежеланието му е разбираемо, като се имат предвид санът на Влад и фактът, че православното духовенство поначало било против оскверняването на трупове.
За жалост в България и до днес не е открит вероятният гроб на Влад III, остава неизвестно и местонахождението на манастира „Свети Георги“, какъвто е случаят и с българския манастир „Парория“; обителта вероятно е била изоставена или разрушена по време на османския период и „Хрониката“ е единственият документ, който хвърля светлина по въпроса, пък макар и в по-общи линии. „Хрониката“ твърди, че се намира на съвсем кратко разстояние — „недалеч“ — от Бачковския манастир, който е разположен на около 35 километра южно от Асеновград на Чепеларска река. Очевидно „Свети Георги“ се намира някъде в центъра на южна България. Този район, който включва голяма част от Родопите, е сред последните български области, които падат под османско владичество; някои особено недостъпни местности в този край никога не попадат напълно под властта на империята. Ако „Свети Георги“ е бил разположен в планината, това би обяснило избора му като сравнително безопасно място, където останките на Влад III биха могли да намерят вечен покой.
Въпреки твърдението на „Хрониката“, че когато снаговските монаси се установили в „Свети Георги“, манастирът започнал да привлича поклонници, тази обител всъщност не се споменава в други първични извори — нито в източници от същия период, нито в по-късни, което може би сочи, че е изчезнал или е бил изоставен сравнително скоро след заминаването на Стефан оттам. Има обаче известни сведения за основаването на „Свети Георги“ — черпим ги от единствения запазен екземпляр от неговия богослужебен устав, съхранен в библиотеката на Бачковския манастир. Според този извор „Свети Георги“ е основан през 1101 г. от Георгий Комнин, далечен братовчед на византийския император Алексий I Комнин. Захариевата „Хроника“ твърди, че когато групата от Снагов пристигнала в „Свети Георги“, заварила там „малцина“ и „престарели“ монаси; вероятно тези няколко монаси са запазили управлението, очертано в църковния си устав, и влашките монаси са се присъединили към тях.
Струва си да се отбележи, че „Хрониката“ подчертава пътуването на власите през България по два различни начина: като описва подробно мъченичеството на двама от тях в ръцете на османските чиновници и като отбелязва вниманието на българското население към придвижването им през страната. Няма как да се разбере защо османските управници в България, като цяло толерантни към християнската религиозна дейност, са сметнали влашките монаси за опасни. Стефан съобщава чрез Захарий, че приятелите му били „разпитвани“ в Хасково, а след това — изтезавани и убити, което подсказва, че османските власти са били убедени, че те притежават някакви сведения с важно политическо значение. Хасково се намира в югоизточна България — област, която през XV в. вече е била изцяло под османска власт. Странното е, че монасите мъченици били наказани с обичайните османски наказания за кражба (отрязване на ръцете) и бягство (отрязване на краката). Повечето новомъченици на османското нашествие били измъчвани и убити с други методи. Тези наказания, както и претърсването на каруцата на монасите, също описано в разказа на Стефан, ясно показват, че чиновниците в Хасково са ги подозирали в кражба, но очевидно не са успели да докажат обвинението си.