Кръвна песен

Жената, която отвори вратата на каменоделската работилница, го изгледа с нескрита враждебност, гладкото ѝ чело се смръщи, а тъмните ѝ очи се присвиха, докато изслушваше поздрава му. Изглеждаше малко под трийсетте, дългата ѝ черна коса бе вързана на конска опашка, а кожената престилка, покриваща слабичката ѝ фигура, беше оцапана с прах. Иззад нея се носеха ритмичните удари на метал по камък.

— Добър ден, госпожо — каза той. — Моля да ми простите за натрапничеството.

Тя скръсти ръце и отговори рязко нещо на алпирански. От тона ѝ Вейлин предположи, че не го кани да влезе и не му предлага чай с лед.

— Аз… казаха ми да дойда тук — продължи той. Острият ѝ поглед с нищо не издаваше дали го е разбрала, а устата ѝ бе стисната в сурова линия и не отронваше нито дума.

Вейлин огледа почти пустата улица, зачуден дали не е изтълкувал погрешно видението. Но кръвната песен беше толкова неумолима, тонът ѝ — толкова сигурен, докато го насочваше през улиците, и заглъхна едва когато стигна до тази врата под табелата с изрисувани длето и чук. Той устоя на импулса да нахълта вътре и се насили да пусне една усмивка.

— Искам да поговорим по работа.

Тя се намръщи още повече и заговори със силен акцент, но напълно разбираемо:

— Северняците нямат работа тук.

Вейлин долови слабия шепот на кръвната песен и чукането от вътрешността на работилницата секна. Мъжки глас извика нещо на алпирански и жената направи раздразнена гримаса, преди да се втренчи във Вейлин и да отстъпи встрани.

— Свещени неща има тук — каза му, докато той влизаше. — Боговете ще те прокълнат, ако крадеш.

Работилницата беше просторна, с висок таван и покрит с мраморни плочи под. През прозорците на тавана се лееше слънчева светлина и огряваше пространство, пълно със статуи. Големината им варираше: някои бяха високи по стъпка-две, други — в естествени размери, а една беше висока поне десет стъпки и изобразяваше невероятно мускулест мъж, който се бори с лъв. Вейлин остана поразен от жизнеността на фигурата и прецизността, с която е издялана. Сякаш великанът и лъвът бяха застинали в най-свирепия миг от двубоя си. Наблизо имаше по-малка статуя, на изумително красива жена в естествен ръст. Ръцете ѝ бяха протегнати умолително, а деликатните ѝ черти бяха застинали в безгранична мъка.

— Херлия, богинята на правосъдието, плаче, след като е произнесла първата си присъда. — Щом Вейлин чу гласа, кръвната му песен се усили, не като предупреждение, а в приветствие. Мъжът стоеше с ръце на кръста, а от джобовете на престилката му стърчаха длето и чук. Беше нисък, но добре сложен, голите му ръце бяха издути от мускули. Лицето му беше ъгловато, с високи скули и очи с бадемовидна форма, а онези части от кожата му, които не бяха покрити с прах, притежаваха лека златиста лъскавина.