Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
29.
Докато Казарил разговаряше с царина Сара край пътя, Пали беше пратил Ферда да препусне напред. В резултат на това, когато най-после се озоваха в двора на замъка, кастеланът на Зангре и цял куп слуги чакаха да ги посрещнат. Кастеланът се поклони на Казарил, докато конярите му помагаха да се смъкне от гърба на коня. Казарил се разкърши предпазливо и попита с нетърпение:
— Царина Изел и царевич Бергон в замъка ли са?
— Не, милорд. Преди малко отидоха в храма за церемонията по инвеститурата на лорд ди Ярин и царевич Бергон.
Новата царина, както се и очакваше, беше избрала ди Ярин за новия свещен генерал на ордена на Дъщерята. Назначаването на Бергон за свещен генерал на ордена на Сина беше, по мнение на Казарил, блестящ ход, който да върне на царската двойка прекия контрол върху това важно военно звено и едновременно с това да сложи край на боричканията между лордовете на Шалион за този тлъст кокал. Идеята беше на Изел, която я бе споделила с тях, преди двамата с Бергон да тръгнат от Тарион. Казарил беше посочил, че макар честта да я задължава да възнагради лоялността на ди Ярин с поста, който той така пламенно желае, ди Ярин не е млад човек — след време орденът на Дъщерята също трябваше да премине в царските ръце.
— А! — извика Пали. — Днес е, така ли? Значи церемонията още не е приключила?
— Така мисля, марш.
— Ако побързам, може и да видя част от нея. Казарил, имаш ли нещо против да те оставя на грижите на този господин? Милорд кастелан, погрижете се да си почине. Не е и наполовина толкова възстановен от раните си, колкото ще се опита да ви убеди.
Пали обърна коня си и радостно отдаде чест на Казарил.
— Като свърши, ще се върна да ти разкажа всичко. — Последван от малката си компания, той пришори коня си през портите.
Коняри и слуги прибираха конете и багажа. Казарил отказа, с възмущение, както се надяваше, предложението на кастелана да се облегне на ръката му, поне преди да се стигнали до стълбите. Когато пое към централната сграда, кастеланът му извика да спре.
— По заповед на царината ви приготвихме стая в кулата на Иас — обясни той, — така че да сте близо до нея и царевича.
— О! — Това звучеше добре. Казарил последва кастелана до третия етаж, където бяха настанени царевич Бергон и ибрийските му придворни, макар че Бергон явно си беше избрал за официална спалня друга стая, а не онази, в която беше издъхнал Орико. Не че царевичът спял там, подразбра Казарил от приказките на кастелана. Изел тъкмо се била пренесла в апартамента на старата царина, на горния етаж. Кастеланът го въведе в определената за него стая, близо до тази на Бергон. Някой беше преместил сандъка му и малкото му вещи от старата му стая, а изцяло нов комплект официални дрехи вече го чакаше за банкета довечера. Казарил остави слугите да му донесат вода за миене, но после ги отпрати и легна да си почине.
Почивката му трая десетина минути. Стана и се качи на горния етаж да огледа новия си кабинет. Една прислужница го позна и приклекна, когато мина покрай нея. Казарил надникна в стаята, отредена преди за секретаря на Сара. Както очакваше, сега тя беше пълна с неговите записки, книги и тефтери, в които беше осчетоводявал приходите и разходите на старото Изелино домакинство, като бяха добавени и много нови. Най-неочаквано обаче един спретнат тъмнокос мъж на трийсетина години седеше преспокойно зад широкото му писалище. Носеше сивата роба и червения ширит на рамото, които го отличаваха като свещен от ордена на Бащата, и пишеше някакви цифри в една от счетоводните книги на Казарил. Отворена кореспонденция лежеше подредена във ветрило до лявата му ръка, а до дясната се издигаше купчина готови писма.
Мъжът вдигна очи към Казарил и го изгледа въпросително.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Аз… извинете, май не се познаваме. Кой сте вие?
— Просветен Бонерет, личният секретар на царина Изел.
Устата на Казарил се отвори и затвори. „Аз съм личният секретар на царина Изел!“
— Временно назначение, нали?
Веждите на Бонерет хвръкнаха нагоре.
— Ами… надявам се, че ще е за постоянно.
— Как се сдобихте с този пост?
— Архисвещен Менденал бе така добър да ме препоръча на царината.
— Наскоро?
— Извинете?
— Скоро ли ви назначиха?
— Преди две седмици, сър. — Бонерет се намръщи малко раздразнено. — Ъъъ… аз ви се представих и сега имате предимство пред мен, струва ми се?
„Точно обратното“.
— Царината… не ми каза — рече Казарил. Изхвърлен ли беше, отстранен от доверения пост? Вярно, лавината от задачи, съпътстващи Изелиното възкачване на трона, нямаше да спре, докато Казарил бавно се възстановява. Някой бе трябвало да се погрижи за тях. А и, забеляза Казарил, като погледна адресите върху писмата, Бонерет имаше красив почерк. Свещеният се беше намръщил още повече, така че Казарил побърза да отговори на непрекия му въпрос: — Казвам се Казарил.