Сънища за богове и чудовища

Устни и дъх, криле и танц. Благодарност, облекчение и жадност. И смях. Издишан и вкусен смях. Целуващи се лица, като нито едно кътче не остана пренебрегнато. Мигли, мокри от сълзи, солени целувки устни в устни. Най-сетне устни, меки и жарки - мекото и жарко ядро на вселената - и биегци сърца, но не в синхрон, а ту забавящи, ту ускоряващи своя ритъм според докосването на телата, подобно на разговор, който се състои само от една дума: да.

Това беше. Кару и Акива се бяха вкопчили един в друг и не се отделяха.

Това не беше щастлив край, а щастлива среда - най-сетне, след толкова много трудни начала. Тяхната история щеше да бъде дълга. По-голяма част гцяха сами да напишат, някъде в стихове, някъде с песен, а останалото в проза - гцяха да изпишат цели томове, които да се съхраняват в архивите на още непостроени градове. И независимо от желанието на Кару, нито ред от нея нямаше да бъде скучен.

За което тя щеше да благодари милиони пъти, започвайки от тази нощ.

Полет сред стелещи се мъгли, със сключени една в друга ръце. Един остров насред стотици други. Къща на малкия сърповиден бряг. Акива беше искрен, когато каза на Мелиел, че е още рано да се нарече къща. Навремето си представяше врата, която да захлопнат зад себе си и да оставят целия друг свят отвън, но тук нямаше врата, така че светът приличаше на продължение на самата къща: море и звезди навсякъде.

Тя приличаше по-скоро на павилион: сламен покрив върху пилони, сгушен сред скалите и защитен от тях, с под от мек пясък, а пълзящите по камъните лози служеха за живи зелени стени от двете страни. Толкова беше успял да направи Акива досега. Но имаше маса и столове. Е, бяха издялани от трупи, донесени от течението, но „масата“ беше застлана с покривка, много по-изягцна, отколкото заслужаваше. Сега отгоре й стоеше дървена купа с плодове и красив чайник, заедно с кутия чай и две чаши. Фенерите висяха на две куки, а цялата дължина на прозрачното платно служеше за трета, леко вълнуваща се стена, прозирна като морска мъгла.