![Черната призма [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/2/9/chernata-prizma-bg-download.jpg)
Черната призма [bg]
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-484-0
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черната призма [bg]». Краткое содержание книги:
В същото време някъде на юг самозван крал се обединява с тайнствен чародей, за да се опълчи на съществуващия ред. Тласкан от омраза към хората, тъпкали родната му страна дълги години, той не ще се спре пред нищо, за да постигне целите си — дори ако това означава безмилостни кланета или съюз с магически изчадия.
А в недрата на най-могъщата магьосническа твърдина един затворник търпеливо замисля своето бягство и крои отмъщение.
Като си мърмореше под нос, той я отведе до портата. През нея продължаваха да влизат войници. Бяха оставили тесен проход от едната страна за вестоносци, благородници и притеглящи. Стражите познаха сержанта и го пуснаха да мине веднага.
Зад стената той бързо закриволичи между палатките и се намърда в началото на една опашка от войници с по-нисък ранг, за да говори с интенданта.
— Трябват ми жълти парцалки за това момиче — заяви на тила на интенданта, едър гърбав мъж, който тъкмо даваше няколко меча на някакъв млад войник.
Интендант Зид се обърна.
— Не я познавам. Не е от подразделенията, които снабдявам. И дума да не става.
— Проблеми ли ще ми създаваш? Тази вечер? Ах, ти, побъркан дърт мухльо, да не искаш да ти тегля един шут в задника?
— Мухльо ли? Идваш да ми опяваш като бабичка, а очакваш вино и рози? Би трябвало да ти смачкам грозния нос — рече гърбавият.
Галан се засмя и потърка носа си, който явно бе чупен много пъти.
— Доколкото си спомням, веднъж-дваж се опита.
Интендантът се ухили и ужасът на Лив се стопи, щом осъзна, че двамата са приятели.
— Знам, че се радваш да ме видиш жив — рече Галан. — Така че просто ми направи услуга и дай на момичето парцалките.
— Жълти, викаш? — промърмори Зид. Изсипа мечовете на тезгяха, без да обръща внимание на младия войник, който се опита да ги улови всичките, не успя и едва не се намушка.
— Да — отвърна Лив.
Той грабна един списък.
— Име?
— Лив.
Той бързо прегледа списъка.
— Няма никакви Лив, съжалявам. В цялата армия няма жълта притегляща на име Лив.
Устата ѝ пресъхна.
— Ти и ти — каза Зид и посочи двама от войниците, които чакаха изнервено на опашката. — Арестувайте тази жена. Ще трябва да докладваме за самозванец…
— О, в името на Оролам, Зид, за каква я мислиш, за шпионка? Та тя сигурно няма и шестнайсет! Кой шибан глупак ще прати едно бебе да ни шпионира?
При думата „шпионка“ краката на Лив се подкосиха.
— Може би някой много хитър глупак, който мисли, че ще я отпишем точно поради тази причина — каза Зид; излъчваше съмнение от всяка своя пора. — Казват, че Гавин Гайл го направил. Казват, че някакво момче в палатките на лечителите било собственото му копеле. Кой би пратил дете, питаш? Онези лукави копелдаци, ето кой. — Кимна неопределено към Гаристън.
— На седемнайсет съм — обади се Лив. Какво? Кип беше в палатките на лечителите? Болен ли беше? Или ранен? Беше прекалено смутена и уплашена, за да се зарадва, че току-що е получила първите сведения за местонахождението на Кип.
— Стига, Зид, тези списъци стават само да си избършеш задника с тях, когато започне битката, и ти го знаеш. Сякаш никога досега не си го пра…
— Хвана се! — възкликна Зид. Отметна глава и се засмя. Хвърли през масата чифт жълти ръкавели. — Това беше заради шегата ти с „мухльото“. Сега сме квит.
— Квит ли? Изобщо даже не сме квит — рече Галан, но се усмихваше. — Е, дългът ме зове. Беше ми приятно да се запознаем, Лив, и ако някога ти се удаде възможност, натрий носа на тоя тук, става ли?
— С удоволствие — отвърна Лив с усмивка въпреки премалата в стомаха си, сякаш се радваше да се включи в шегата.
След минутка остана сама и надяна ръкавелите. Сега оставаше само да спаси Кип и Карис. В края на краищата колко трудно можеше да е това?
Не за първи път през последните дни ѝ се прииска да ругае, да хвърля каквото ѝ попадне, да хленчи и да се оплаква, и — може би само мъничко — да си поплаче. Вместо това си пое дълбоко дъх и навлезе в лагера.
75.
Когато Гавин отвори очи, беше светло. Някой седеше до леглото му. Майка му.
— О, слава на Оролам. Помислих, че съм буден — рече Гавин. Фелия Гайл се засмя и той разбра, че не сънува. Смехът на майка му звучеше някак по-волен, отколкото от години.
— Вече е почти пладне, синко. Знам, че едва ли е нужно да ти изнасям лекции за дълга, но наистина трябва да ставаш.
— Пладне ли? — Гавин се надигна рязко. Това бе грешка. Цялото тяло го болеше. Главата го болеше. Очите го боляха. Той остана неподвижен, докато туптенето в тила му отслабне от удари на десеткилограмови ковашки чукове до удари на петкилограмови ковашки чукове и очите му отново се фокусират. Обикновено не получаваше светлинна болест — но пък, от друга страна, никога не бе използвал толкова магия като вчера. Не и след Разцепената скала, а тогава беше млад. — Вече е почти пладне на Слънцеднев? — попита той.