Шансове

— Ти имаш ли шофьорска книжка? — сети се да попита Лъки след един ужасно изморителен четиричасов преход с остри завои и главоломна скорост.

— Какво е това? — безгрижно се ухили Олимпия.

Лъки повече не я пита. Облегна се в седалката, затвори очи и отправи молитва за късмет.

Двете събраха деветдесет и четири долара, които намаляваха след всяко спиране. Не можеха да си позволят да отдъхнат в някой от кокетните, привлекателни мотели покрай пътя.

— Когато стигнем в Кан, ще отидем във вилата на леля ми — обяви Олимпия. — Тя не ходи често там. Обикновено седи една седмица през септември. Страхотно е, вероятно ще бъде заключено, но знам откъде можем да влезем. Толкова лета съм прекарала там с бавачки, когато родителите ми нямаха време за мен — тя тъжно се засмя. — Не че нещо много се е променило, но няма да е лесно да ме изритат сега, когато вече съм голяма!

Лъки познаваше това чувство. Докато вечеряха двамата с Джино в апартамента му в Ню Йорк, тя имаше усещането, че той ще се чувства по-щастлив където и да било другаде. В нейно присъствие изпитваше неудобство. Усещаше го. И затова направо онемя — беше някакво подобие на истинската Лъки. Дори не успя да се насили и да го попита къде е Марко.

Почуди се какво ли ще направи Големия татко, когато научи за бягството й. Е, щеше да побеснее. И какво от това? Най-много да я изпрати в друго училище. А тя щеше добре да си размотае задника, докато той получеше бележката й.

Какво толкова лошо имаше в това да опознае бизнеса му? Нямаше никакво намерение да следва предписанията му — училище, колеж, брак. Да си гледа работата. Искаше да бъде като него. Богата. Силна. Уважавана. Искаше хората да подскачат, когато им нарежда — по същия начин, както правеха за него.

— Добре се движим — констатира Олимпия със звънък глас и натисна до дупка газта по тясното шосе, изсечено сред скалиста местност. — Току-що подминахме околовръстния на Сен Тропе. Още един час и сме там.

Лъки избърса потта от челото си с ръка. Беше едва май, но обедното слънце припичаше, а те бяха директно подложени на изгарящите му лъчи в малката открита кола.

— Обзалагам се, че воним на пот! — засмя се тя. — Две малки смърдящи девственици!

— Я се коригирай! — каза Олимпия.

— А?

— Щях да ти кажа, като пристигнем. Нали знаеш, лежиш си до басейна, пийваш си бяло вино и тъй нататък…

— Искаш да кажеш… че вече си го направила?

Самодоволна усмивка плъзна по сладострастните устни на Олимпия.

— Уха!

Лъки напористо се извъртя към нея.

— Кога? С кого? Как беше?

Олимпия изви волана, за да избегне камък на шосето.

— Ужасно! — сбърчи нослето си тя. — Послушай съвета ми — продължавай с „почти“. Така е много по-весело.