Вълкодав

Срещу телохранителите изскочи Аптахар с петнайсетина воини, главно сегвани и солвяни. Зад техните щитове се укриваха Илад, Мангул с момчето и четири слугини. Малкият стискаше в юмрука си нож.

— Трябва да се изтеглим към моста — каза Вълкодав на Аптахар. — С кнесинята и другите, които успеем да вземем.

Сегванинът кимна в знак на съгласие, вече преценявайки от коя страна да заобиколят площадката, за да ги забележат по-малко стрелци. Вълкодав развърза бързо ремъците, съблече пропитата с кръв кожена туника, после смъкна ризницата и я подаде на кнесинята:

— Облечи я, владетелке.

Той произнесе тези думи с толкова обичаен и спокоен тон, че кнесинята разбра: КРАЙ. Настана КРАЯТ НА ВСИЧКО.

— Не!… — Тя опита да отблъсне ръката му. Но сякаш пробва да отмести морената, зад която се бяха скрили от стрелците. — Не!… Ти…

— Няма да ме уцелят — каза Вълкодав, но кнесинята не му повярва и тогава той просто я хвана здраво и насила й нахлузи ризницата. — Нямам време да те уговарям, владетелке.

Безполезно беше да се съпротивява. Половината пуд стоманени бронирани обръчи, които още пазеха топлината на неговото тяло, покриха кнесинята до под коленете и я притиснаха към земята. Но в комбинация със собствената й сребриста ризница се получи надеждна защита. Може пък и да я опази.

— Дръж се здраво за моста, владетелке — заръча Вълкодав. — С две ръце. И не гледай надолу, няма нужда.

— Хайде, тръгвайте, да му се не види! — изрева Аптахар.

Воините надигнаха мълчаливо щитовете и се затичаха към моста, обгърнали в жив обръч и слугините, и лечителя със спътниците му, и кнесинята. Отначало тя все се обръщаше към Вълкодав, останал със сива дреха без ръкави, цялата мокра от пот и обагрена с кървави шарки. Торбичката с картата и книжката се люлееше на гърдите му. А после вече не й остана време да се оглежда: в щита, който държеше над главата си, започнаха да се забиват стрели. Кнесинята едва сварваше да гледа къде стъпва — малко оставаше да се препъне, докато подскачаше по хлъзгавите обли камъни. Кой знае защо тя се боеше повече да не падне, отколкото да не я уцелят със стрела. Да бяга с толкова желязо по себе си беше неудобно и мъчително, но под въздействие на страха и възбудата тялото й носеше тежестта почти без усилие. Неочаквано воините се скупчиха плътно около нея и тя се озова между Храброслав и Храбробор. Погледна надолу и видя под краката си плашещо тънките и тесни летви на моста. На места от тях стърчаха стрели с пера…