Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
— Имам нужда от твоята услуга — каза той. — А ти от моята.
Очите на Силва ме оглеждаха. Една услуга, съгласил се бе той, сигурно мислейки, че съм обикновена жена и ще имам простички желания. Вода, хляб. Само една, предупреди ме той.
Помолих го да ни позволи да изживеем живота си свободни.
Той ме погледна и поиска да узнае за коя се мисля, че отправям такава молба.
Казах му, че съм Вещицата от Моаб. Било е писано да съм тук, за да разкажа историята за това, което се случи в деня, в който Адонай е създал света, докато гълъбите летяха над главите ни. Казах му, че никой няма да научи как Рим бе дошъл при нас и как бяхме треперели пред окования лъв, без истината, която само аз знаех.
— Ти ще ми кажеш, че не си се бояла — отвърна Силва, защото мислеше, че историята ми ще опозори империята му. — Ще разкажеш как си отишла при лъва и той се е преклонил пред теб.
— Само глупак може да не се бои от лъв — отвърнах аз. Спомних си мъжа, който някога бе избегнал смъртта, след като деветима други преди него били победени от лъва. — Просто бях прекалено горчива за вкуса му.
Силва кимна, любопитен да научи още.
— Защо да ти давам това, което искаш?
Макар да бяхме само жени и деца, бяхме преминали през вълната на смъртта и бяхме оживели. Чухме Елеазар бен Яир да говори на своите последователи и запомнихме думите му. Бяхме единствените свидетели на тази нощ, само нашият разказ можеше да обясни станалото. Бяхме чули виковете на онези, които знаеха, че нямаме шанс да победим римляните.
Това му казах и сведох глава, защото бях говорила достатъчно. Една и съща история може да бъде различна за различните хора. Щях да му дам тази версия, която той искаше, но също като скорпиона, който се крие в ъгъла на стаята, тя щеше да жили. Знаех, че трябва да премълча как хората ни бяха избрали да умрат, за да не бъдат поробени. Бях сигурна, че народът ни ще укрепне, когато чуе историята ми, ако оживеех да я разкажа, и че Рим ще бъде преследван от призраците на убитите ни сънародници, а един призрак може да бъде по-силен от цяла империя, тъй като може да накара хората не само да плачат, но и да действат. Но и това нямаше да го има във версията ми за римляните.
Силва се втренчи в мен. Искаше да чуе още. Как може воините ни да са избили всички, които са обичали, и самите себе си?
Това бе загадка и дори един жесток мъж може да бъде заинтригуван, макар че разгаданата мистерия понякога става причина за гибелта на питащия.
Когато прие уговорката ни, приближих към него.
Нареди ми да говоря и аз изпълних желанието му. Казах му това, което искаше да чуе.
Дойдохме в Александрия, защото това бе мястото, на което принадлежеше Вещицата от Моаб, градът, за който бе копняла, заедно с великата река, нейната майка и белите лилии, които растяха в градините му. Преди това легионът ни заведе в Йерусалим, за да разкажем историята си и тя да бъде записана и изпратена в Рим. Разказвахме я много пъти и макар да се бяхме преклонили пред мощта на императора, всеки път, когато произнасяхме думите, хиляди нови хора научаваха за нощта, в която отказахме да бъдем победени. Историята се превърна в облак, облакът в проливен дъжд, а дъждът се разнесе из империята.
Освободиха ни отвъд стените на Йерусалим. Вече не познавахме този град, на хората ни бе забранено да преминават през портите му. Продадох златния амулет с рибата, за да заплатим пътуването си. Той ни бе защитил, бе ни спасил от враговете и така бе изпълнил мисията си. Мислех за роба от севера и се молех неговият амулет също да му бе помогнал да намери пътя обратно към родната си земя, където снегът не се разтапя цяла година, където лосове, бързи като леопарди, тичат из зелените пасища, и където той щеше да е свободен.
Йехуда пътува с нас и живя в дома ни няколко години, но когато възмъжа, бе повикан при своите хора. Есеите се събираха на север, близо до Галилея. Имаше оцелели от неговата общност, които все още вярваха в мира и в принципите на чистата отдаденост на Всемогъщия. В деня, в който ни напусна, Ревка плака, защото го обичаше като свое дете.
Ноа и Леви също станаха млади мъже. И двамата имат кожа с цвят на мед и тъмни очи; хубавци, с добри сърца, грижещи се за баба си, която вече е доста възрастна. Можеха да станат учени мъже, също като баща си, преди съдбата да го бе променила, но вместо това изучиха занаята на своя дядо. Всяка сутрин се будим от аромата на питките, които пекат в кръглата фурна, издигната под навеса в края на градината. В някои дни има хора, които чакат пред вратата ни от ранни зори, привлечени от уханието на хляба, което им напомня за хляба от тяхната младост, когато Йерусалим бе наш. Сега сме граждани на света и питките на братята са отражение на това: медът е събран от египетски медоносни пчели, кориандърът и кимионът идват от Моаб, солта — от бреговете на морето, което Вещицата от Моаб бе прекосила.