Скръбният лабиринт
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: „Пендъргаст“ #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546557407
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скръбният лабиринт». Краткое содержание книги:
Пендъргаст не си направи труда да изслуша докрай съобщението. Натисна с пръст бутона за изтриване и остави телефона на място.
Едва тогава седна зад бюрото, опря лакти на полирания плот, отпусна брадичка на преплетените си пръсти и се вторачи в пространството, без нищо да вижда.
Констънс Грийн беше седнала в музикалния салон на къщата на „Ривърсайд Драйв“ и тихо подрънкваше на клавесина – разкошен инструмент, изработен в Антверпен в началото на 50-те години на XVII век от прочутия Андреас Рукерс II. Дървото на корпуса, чиито ръбове бяха позлатени, показваше красивите си шарки. На долната част на капака бе изобразена пасторална сцена с нимфи и сатири, които лудуваха на обрасла със зеленина горска поляна.
Пендъргаст нямаше кой знае какво отношение към музиката. Вкусовете на Констънс бяха ограничени в рамките на бароковата и ранната класическа музика и тя беше отлична пианистка, затова на Пендъргаст му беше приятно да купи най-добрия инструмент от този период на пазара. Помещението беше обзаведено просто и с вкус. Освен клавесина имаше две износени кожени кресла от двете страни на персийски килим и две еднакви стоящи лампи от „Тифани“. На една от стените имаше вградена библиотека, пълна с нотни листове на музиката на композитори от XVII и XVIII век – всички оригинални издания. На противоположната стена висяха половин дузина рамкирани страници с оригинални партитури и писма от Телеман, Скарлати, Хендел и други.
Нерядко Пендъргаст се вмъкваше като призрак и сядаше на едно от креслата, докато Констънс свиреше. Този път младата жена вдигна очи и го видя застанал в рамката на вратата. Тя повдигна вежда, все едно искаше да попита дали да спре свиренето, но той просто поклати глава. Констънс продължи с прелюдия № 2 в до минор от Баховото „Добре темперирано пиано“. Докато без усилие изпълняваше късата пиеса, коварно бърза и пълна с повтарящи се пасажи, Пендъргаст не седна на обичайното си място, а започна да броди из помещението, като измъкваше по някоя партитура от библиотеката и безцелно я прелистваше. Едва след като тя свърши, той отиде да седне в едно от кожените кресла.
— Констънс, свириш прекрасно тази прелюдия – похвали я Пендъргаст.
— Деветдесет години практика спомагат за подобряването на техниката – отговори тя с почти незабележима усмивка. – Нещо ново за Проктър?
— Ще се оправи. Вече е излязъл от интензивното. Обаче ще трябва да прекара още няколко седмици в болницата, а след това месец-два на рехабилитация.
Настъпи мълчание. Тогава Констънс стана от клавесина и седна на противоположното кресло.
— Разтревожен си.
Пендъргаст не отговори веднага.
— Разбира се, причината е Олбън. Не каза нищо след... след онази вечер. Как си?
Той продължаваше да мълчи и безцелно да прелиства партитурата. Констънс също замълча. Тя знаеше по-добре от всички колко много Пендъргаст мрази да обсъжда чувствата си. Обаче същевременно инстинктивно усещаше, че е дошъл да поиска съвет. Затова просто седеше и чакаше.
Най-накрая Пендъргаст затвори партитурата.
— Чувствата, които изпитвам, са такива, каквито никой баща не би искал. Няма скръб. Съжаление – може би. Също така осъзнавам усещането за облекчение: облекчение, че на света ще бъдат спестени Олбън и неговата лудост.
— Разбираемо е. Обаче... той беше твой син.
Пендъргаст рязко запрати партитурата настрана, стана и започна да крачи напред-назад по килима.
— Въпреки това най-силното чувство, което изпитвам, е удивление. Как са го направили? Как са го хванали и убили? Ако не друго, умееше да оцелява. А със своите специални дарби... трябва да са били нужни огромни усилия, разходи и планиране, за да го пипнат. Никога не съм виждал по-добре извършено престъпление. Престъпление, от което са останали само онези доказателства, които са имали намерение да оставят, но не повече. А най-озадачаващото е – защо? Какво е посланието, което са ми изпратили?
— Признавам, че съм не по-малко озадачена от теб. – Констънс направи пауза. – Някакви резултати от твоето разследване?
— Тюркоазът, намерен в стомаха на Олбън – единственото истинско доказателство – не може да бъде идентифициран. Доктор Пейдън, минералог в Музея за естествена история, току-що ми се обади по този повод. Не изглежда уверен в успеха.