Насочен взрив

— Той не ми е приятел!

— … Вашият бивш колега от военното училище съвсем не е предател на вашата социалистическа родина, както си мислите. Той е дисидент, а според мен това у вас сега звучи гордо. Или перестройката на господин Горбачов не е стигнала до армията? — Норман Плат ме пронизваше със своите студени бледосини очи през дебелите стъкла на очилата и ми се струваше, че всичко вижда и чете мислите ми.

— Къде е Корольов?

— В американското представителство, да наречем така това място — без усмивка отсече Норман Плат.

— В представителството на ЦРУ?

— Полковникът е досетлив — меката усмивка отново се появи на загорялото му лице.

— Значи е тук, където съм и аз?

— Не, той е на друго място.

— Всичко това никак не ми харесва — промърморих аз, стараейки се да подредя мислите си.

— И на мен. Значи вие твърдите, че не работите за КГБ?

— Сами решавайте — уморено отговорих аз. Всъщност добре ги разбирах тия от ЦРУ — и онзи черноокия, който ме разпитваше вчера, и Норман, който пробваше нервите ми днес. Тяхно право е да не вярват — това им е работата.

Бях се сблъсквал с шпионажа в Западната група войски, но това бяха дреболии в сравнение с тая помия, в която хлътнах. Преди четири-пет години имаше доста съветски войници, служещи в ЗГВ, които, надявайки се на по-добър живот след бягството във ФРГ, душеха във воинските си части и даже в щаба на армията за някакви дребни сведения. Но аз не съм редник и макар сега информацията за ЗГВ никого да не интересува, защото може да се каже, че Западната група въобще я няма, все пак съм полковник… И помощник на командващия! При това лице в лице с цереушката муцуна, и то не къде да е, а в Пакистан!