Сивите [bg]

— Искаш ли да опитаме? — попита Дан.

— Без предпазни мерки?

— Без нищо.

Тя го целуна.

— Да, искам.

— О, добре. — Той вдигна чашата си. — За следващия гений Калахан. Ако го направим.

— Добре, чуй ме… наистина го искам, но сега не е подходящият момент, Дан, и ти го знаеш.

— Ще получа назначението.

— Надявам се. И когато го получиш, ще го отпразнуваме. — Тя се засмя. — Като направим нещо толкова значимо, колкото е още едно дете. Дан, ако не го разбираш, тогава.

— Назначението ще дойде.

— Марси е сложна и трудна личност.

Той се отпусна в леглото. Кейтлин сложи ръка на главата му.

— Сигурен ли си, че си добре, Дан?

— Напълно.

— Тогава знаеш, че долу няма никаква греда, в която би могъл да си удариш главата. Значи не това се е случило.

Знаеше го. Беше допуснал, че може да е пристъп. Беше получавал пристъпи като дете — винаги започваха със сияние, от светлините на планетария му, което го пренасяше в странна ехтяща стая, където имаше невъобразими неща, човешки тела без кожа, огромни мухи — а с настъпването на утрото се събуждаше напълно нормално.

Никога не беше разказвал на никого за тези пристъпи и нямаше намерение да ги споделя с Кейтлин точно сега. Навярно те бяха една от причините да се заеме с физиологичната психология. Тъкмо собственото му страдание беше породило интереса му към функционирането и странностите на мозъка.