Кървава роза [bg]

Докато всички останали се тъпчехме, Сабин едва докосваше храната си. Цели десет минути прави фигурки с пастата, преди да се изправи и като промърмори, че била изморена, излезе забързано от стаята.

Конър я проследи с поглед, а после поклати глава и се засмя.

— Какво има? — намръщи се Адна.

— Нищо — отвърна Конър, ала продължи да се хили като идиот.

Подозрение забръмча в ушите ми като досадна мушица. Неспособна да заглуша любопитството си, аз се извиних и станах от масата. Не бях сигурна защо го правя, ала нещо неудържимо ме караше да последвам напоената с дъх на жасмин диря на Сабин. Освен това опитах ли да преглътна само още една хапка, сигурно щях да се пръсна.

Сабин бе тръгнала по коридора, който отиваше до входа на първото ниво и извеждаше в градината. Връхлетя ме странно усещане за дежа вю — самата аз бях минала оттук едва предишната нощ. Надникнах през стъклената врата, ала през двата дни, откакто Тъкачите бяха преместили Академията в Италия, градината бе избуяла в цялото си пищно великолепие. Пълзящи растения, плодни дръвчета и гъсти живи плетове ми пречеха да виждам надалеч.

Излязох в градината, приемайки вълчата си форма, за да мога да пребродя пътеките й на тихи лапи. Гризеше ме чувство за вина, но не можех да прогоня подозрението, че в градината ще се случи нещо важно… нещо, което засягаше глутницата ми. Като алфа, аз трябваше да знам.

Тръгнах по пътеката, като се придържах близо до живия плет, за да не бъда забелязана, следвайки нещо, което приличаше на гласове. Тих, но постоянен звук, като ромон на далечен поток. Бях навлязла дълбоко в градината, когато забелязах две фигури. Телата им изглеждаха призрачно сиви на фона на яркото було, което почти пълната луна хвърляше върху света. Долепих се до дънера на най-близкото дърво, оставяйки се да бъда обгърната от сенките.

Сабин спря пред каменната пейка, на която Итън седеше и точеше камата си. Той не вдигна глава.

— Не можеш да го правиш до безкрай, нали знаеш? — каза Сабин.

— Какво не мога да правя? — Итън продължаваше да гледа надолу; острието на камата му искреше на лунната светлина.

— Да ме избягваш.

— Нищо лично.

— Разбира се, че е лично.

Той се прегърби лекичко при тези думи, но не каза нищо.

Нещо прошумоля в храстите от другата страна на дървото и привлече вниманието ми. Трябваше да прехапя език, за да не изскимтя, когато един кафяв вълк се показа крадешком оттам.

— Кала? — отекна гласът на Шей в съзнанието ми.

Аз оголих зъби.

— Какво правиш тук?