Градът на крадците [bg]

5

АКО ИСКАШЕ ДА КУПИ, да продаде или да размени нещо, човек отиваше на пазара „Сенной“. Преди войната уличните сергии на пазара се смятаха за бедняшкия еквивалент на „Невски проспект“. Но след началото на блокадата, когато луксозните магазини започнаха да затварят един по един, когато ресторантите оковаха вратите си с вериги и в килерите на касапите не остана месо, пазарът „Сенной“ започна да процъфтява. Генералски съпруги разменяха кехлибарените си огърлици за чували с пшенично брашно. Партийци се пазаряха със селяни, които се бяха промъкнали през блокадата от околните села, и спореха колко картофи могат да се купят срещу един античен сребърен сервиз. Ако пазаренето се проточеше твърде дълго, селяните махваха с ръка и обръщаха гръб на гражданите.

„Яж си сервиза тогава“, казваха те и свиваха рамене. И почти винаги получаваха това, което искат.

Тръгнахме от сергия на сергия, като оглеждахме редиците от кожени ботуши — някои все още бяха окървавени от краката на предишните си собственици. Карабините „Токарев“ и пистолетите бяха евтини — човек лесно можеше да се сдобие с такова оръжие срещу няколко рубли или двеста грама хляб. Германските „Люгер“ и гранатите бяха по-скъпи, но също можеха да се намерят, ако попиташ когото трябва. На една сергия се продаваха стъклени чаши, пълни с пръст, за по сто рубли парчето — наричаха я „Бадаевска кал“ и беше изровена от земята под бомбардираните складове за хранителни продукти, така че беше смесена с разтопена захар.

Коля спря до една сергия, на която един изпит, прегърбен човек с превръзка на окото и незапалена лула в устата продаваше бутилки с прозрачен алкохол без етикети.

— Какво е това? — попита Коля.