Цветният воал

— Виждаш ли, ние с вас двамата сме единствените хора тук, кротко и спокойно стъпили на земята. Монахините витаят в рая, а мъжът ви броди в мрак.

Въпреки че се изсмя безгрижно, по-късно тя се замисли над думите му. Непрестанно усещаше как малките му, засмени сини очи изучават лицето й с дружелюбно, но все пак притеснително внимание. Вече бе разбрала, че Уодингтън е човек с много проницателен ум, и все й се струваше, че на отношенията й с Уолтър той гледа с някакво нездраво любопитство. Мъчеше се да го заблуди и това я забавляваше. Харесваше го и знаеше, че Уодингтън също е приятелски настроен към нея. Не беше нито забавен, нито остроумен, но простичките му хапливи приказки й допадаха, а плешивата му глава с вечно ухилена, смешна момчешка физиономия придаваше на всяка от забележките му подчертано хумористичен оттенък. Години наред бе живял из чужди земи, често без нито един белокож наоколо, и личността му се бе развила, неспъвана от каквито и да било предразсъдъци. Бе изтъкан от чудатости и мании. Разговаряше с живителна откровеност. Гледаше на живота е насмешка и язвително се подиграваше на цялата хонконгска колония, присмиваше се и на китайските чиновници в Мей Дан Фу, и на холерата, която погубваше града. Всяка история, била тя трагична или героична, зазвучаваше малко смешно в неговите уста. За двайсетте години, прекарани в Китай, той бе насъбрал сума ти анекдоти, от които човек можеше да заключи единствено, че светът е много нелепо, непонятно и неудобно място за живеене.

Въпреки че отричаше да е познавач на китайската култура (твърдеше, че всички синолози до един са откачени), говореше езика със завидна лекота. Четеше малко и познанията си черпеше предимно от разговори. Често забавляваше Кити с легенди и случки от китайската история или сюжети от китайската литература и въпреки че ги разказваше с присъщата за стила му насмешливост, личеше си, че ги познава и разбира. На Кити й се струваше, че може би несъзнателно е възприел китайското схващане: европейците са варвари, а начинът им на живот — глупав; единствено в Китай разумният човек можел да открие смисъла на живота, защото в Китай има храна за размисъл. До този момент Кити беше чувала да се повтаря само едно: китайците са извратени, нечистоплътни и отвратителни. Имаше чувството, че някой е повдигнал крайчеца на завесата и тя е надзърнала в неочаквано пъстър и пълен свят.

Уодингтън седеше до нея, говореше, смееше се и пиеше.

— Не ви ли минава през ум, че попрекалявате с пиенето? — попита го веднъж Кити без заобикалки.

— Това е моето удоволствие — отвърна й той. — Пък и алкохолът предпазва от холерата.

На тръгване обикновено биваше пиян, но не му личеше. Развеселяваше се, без да става неприятен.

Една вечер Уолтър се върна по-рано от обикновено и го покани да остане на вечеря. И тогава се случи нещо странно. Ядоха първо супа, после риба, а с пилето момчето поднесе и прясна салата.

— Боже Господи, да не мислите да ядете от това? — извика Уодингтън, като видя че Кити посяга към салатата.

— Ами че ние го ядем всяка вечер.

— Жена ми обича салата — обади се Уолтър.

Купата бе поднесена на Уодингтън, но той поклати глава.

— Благодаря, още нямам намерение да се самоубивам.

Уолтър се усмихна мрачно и си взе. Уодингтън не каза нищо повече, всъщност умълча се — нещо съвсем непривично за него — и веднага след вечеря си тръгна.

Наистина те всяка вечер ядяха салата. Два дни след пристигането им готвачът, с присъщата на всички китайци небрежност, постави купа салата на масата и съвсем машинално Кити си отсипа в чинията. Уолтър бързо се наведе към нея.

— Не бива да ядеш това. Защо ли го донесе момчето, трябва да е полудяло.

— Защо не? — попита Кити, като го погледна право в очите.

— Поначало е опасно, а сега е направо лудост. Това ще те погуби.

— Нали затова съм тук — отвърна Кити и започна хладнокръвно да яде от салатата. Сама недоумяваше откъде се взе у нея този кураж. Гледаше Уолтър подигравателно и в един миг й се стори, че той леко пребледня, но когато му поднесоха салатата, също си взе. Като видя, че не отказват, готвачът започна редовно да им прави прясна салата и всеки ден, играейки си със смъртта, те ядяха. Глупаво беше да се поема такъв риск. Кити, която изпитваше истински ужас от болестта, ядеше салатата с чувството, че жестоко си отмъщава на Уолтър и в същото време се надсмива над собствения си отчаян страх.