Анн от острова

Анн, качвала ли си се някога на трамвай и после откривала ли си, че нямаш никакви пари и не можеш да си платиш таксата? С мен се случи оня ден. Ужасно е. Когато се качих, имах монета от пет цента. Мислех си, че е в левия джоб на палтото ми. Щом се настаних удобно, я потърсих. Не беше там. Побиха ме тръпки. Бръкнах и в другия джоб. И там я нямаше. Пак ме побиха тръпки. После потърсих в малкия вътрешен джоб. Напразно. Побиха ме двойно повече тръпки.

Свалих си ръкавиците, оставих ги на седалката, после пак претърсих всичките си джобове. Монетата я нямаше никъде. Станах и подскочих, после погледнах на пода. Бе пълно с хора, които се прибираха от опера, и всичките ме зяпнаха, но малко ме беше грижа.

Въпреки всичко, не можах да си намеря парите. Реших, че трябва да съм я сложила в устата си и да съм я глътнала по невнимание.

Не знаех какво да правя. Щеше ли кондукторът да ме свали за срам и позор? Можех ли да го убедя, че съм просто жертва на собствената си разсеяност, а не гратисчийка? Бях като старата дама, на която капитанът на кораба казал по време на буря, че трябва да се уповава на Всевишния, а тя възкликнала: „О, капитане, толкова ли е лошо?“.

Точно когато всяка надежда беше изгубена, а кондукторът протягаше кутията си към пътника до мен, внезапно си спомних къде бях сложила прословутата монета. Не я бях глътнала. Кротко я измъкнах от показалеца на ръкавицата си и я пуснах в кутията. Усмихнах се на всички и почувствах, че светът е красив.