Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
Тя хвърли скрит поглед към жената насреща. Ако беше познавала някоя като нея, някое мило, хладнокръвно, спокойно, симпатично създание. Беше такъв тип личност, с която човек може да разговаря. Но как можеше, разбира се, да се довери на един чужденец. Рут се усмихна на себе си при тази мисъл и пак взе списанието. Наистина ще трябва да се въздържа. В крайна сметка, тя е премислила всичко. Решила е нещата по собствена воля. Какво ли щастие е изпитала досега в живота си? Тя си каза безутешно: „Защо пък да не бъда щастлива? Човек никога не знае.“
Неусетно пристигнаха в Дувър. Рут бе добър моряк. Тя мразеше студа и с удоволствие се затвори в своята карта, която бе поръчала по телефона. Макар че не искаше да признава факта, Рут беше в известен смисъл суеверна. Тя бе от този род хора, на които съвпаденията въздействат. След като слезе в Кале и се настани с прислужницата в двойното си купе на „Синия експрес“, тя се упъти към вагон-ресторанта. Там с изненада установи, че насрещното място на масата бе заето от същата жена, с която бе пътувала от Лондон. Едва доловима усмивка се появи неусетно на устните и на двете.
— Това е наистина съвпадение — каза мисис Кетринг.
— Зная — отвърна Кейтрин, — странно е как се случват нещата.
При тях с удивителна бързина, винаги присъща на международната компания „Вагон Ли“, дотърча един летящ келнер и сервира две купички супа. Когато омлетът замести супата, двете си говореха вече като стари приятелки.
— Ще бъде чудесно да се припичаме на слънцето! — въздъхна Рут.
— Сигурна съм, че е приятно.
— Познавате ли Ривиерата?
— Не, посещавам я за първи път.
— Представям си тогава.
— Вие ходите всяка година, предполагам?
— Непременно. Януари и февруари в Лондон са отвратителни.
— Аз винаги съм живяла на село. И там не са особено приятни тези месеци. Главно кал.
— Кое ви накара изведнъж да пътувате?
— Парите — каза Кейтрин. — Десет години бях платена компаньонка с толкова собствени пари, колкото да си купя солидни селски обувки. Сега наследих нещо, което ми изглежда огромно състояние, въпреки че, смея да кажа, за вас сигурно не е кой знае какво.
— Чудя се защо казвате това — че за мен не е кой знае какво?
Кейтрин се засмя:
— Наистина, не зная. Предполагам, човек добива впечатление, без да мисли за това. Аз си помислих, че сте една от най-богатите дами на света. Просто така си въобразих. Може би греша?
— Не — каза Рут, — не грешите. — Внезапно тя стана сериозна. — Бихте ли ми казали какво друго впечатление си изградихте за мен?
— Аз…
Рут сподели смущението й.
— О, моля ви, зарежете условностите, аз искам да узная. Когато напуснахме гара Виктория, погледнах към вас и изпитах чувството, че вие… е, да, че вие четете мислите ми.
— Уверявам ви, че не съм четец на мисли — усмихна се Кейтрин.
— Да. Но моля ви, кажете какво си помислихте. — Рут бе толкова настойчива, че постигна целта си.
— Ще ви кажа щом желаете, но не ме вземайте за невъзпитана. Помислих си, че поради някаква причина, вие сте силно обезпокоена и ви съжалих.
— Права сте. Напълно сте права. Ужасно съм объркана. Бих… бих желала да ви доверя нещо, ако може.
„Боже мой, помисли си Кейтрин, колко напълно еднакъв изглежда светът навред! В Сейнт Мери Мийд хората винаги ми се доверяваха и ето, тук става същото, а пък мен наистина не са ми нужни техните затруднения!“
Тя отговори любезно:
— Разкажете ми.
Тъкмо приключваха обяда си. Рут изсърба кафето си, стана от мястото и безразлична към факта, че Кейтрин още не бе отпила и глътка от своето, каза:
— Елате с мен в купето ми.
Това бяха две единични купета, с врата помежду им. Във второто от тях една слаба девойка, която Кейтрин бе забелязала на гара „Виктория“, седеше на канапето, сключила ръце около червена кожена касетка с инициали Р.В.К. Мисис Кетринг затвори вратата и се настани на канапето. Кейтрин седна до нея.
— Аз съм в затруднение и не зная какво да правя. Обичам един човек… наистина много. Двамата се обичахме от младини и бяхме разделени грубо и несправедливо. Сега отново се събрахме.
— Да?
— Аз, аз искам да се видя с него. О! Вие сигурно смятате това за лошо, но обстоятелствата не са ви известни. Съпругът ми е невъзможен. Отнася се неблагодарно с мен.
— Да — повтори Кейтрин.
— Тежи ми именно това, че излъгах баща си — този, който ме изпрати днес на гарата. Той иска да се разведа с моя съпруг и, разбира се, няма представа, че аз ще се срещна с другия човек. Би сметнал това за изключителна глупост.