Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
— Според китаеца са дракони. А ти, Пристър? Виждал ли си някога такова нещо?
— Не, капитане. — Смигинс свъси вежди. — Приличат на гигантски гущери, но ходят на два крака. Редно е да знам какво представляват, но идентификацията им ми убягва.
— Аз съм виждал такива. — Войнът от племето зулу застана до Блакстрап. — Има ги в родината ми, само че там са с пера. — И двамата мъже се обърнаха към война. — Холандците имат име за тях, но англичаните ги наричат „щраус“.
— Щраус — промърмори Смигинс.
Чудноватите същества наистина доста напомняха на прочутата птица, лишена от способността да лети. Ако трябваше да е по-точен: птица, чиито пера са били отвени от вятъра. Възможно беше тези да са техни роднини, на които перата окапват по това време на годината. Ала като ги гледаше, подобно обяснение не го задоволяваше. Никой щраус няма дълги, подвижни и ловки предни крака с остри нокти. Иначе приликата бе смайваща.
— Дракони — настоя Чин-ли, — но още малки.
— Не са много по-големи от нас — обърна им внимание Самюел, чернокожият от Америка. — Високи са, но не изглеждат особено тежки.
Мъжете наблюдаваха съществата от прикритието си, а те продължаваха заниманията си: подбираха най-зрелите плодове и разнообразяваха угощението си с големи парчета от корените около стволовете на повалените дървета. Тръните от избуелите храсталаци сякаш не проникваха през дебелата им кожа. Цветните петна върху чувствителните лица приличаха почти на нарочно изрисувани. От време на време си подсвиркваха или изчуруликваха едно на друго. По-малките бяха особено гласовити.
Пиратите нямаше откъде да знаят, а и не биха повярвали, че тези изсвирвания представляват сложна система за комуникиране и всъщност са доста развит език. Дори не им хрумваше, че семейството струтиомимуси, което така старателно шпионираха, е нещо повече от група тъпи животни. За тях кожената торба на врата на възрастния мъжкар бе там в резултат на чиста случайност.
Готови да си починат в края на дългото пътуване, семейството струтиомимуси бяха убедени, че са сами. Определено не се чувстваха в опасност. Нямаше начин месоядните карнозаври от Дъждовния басейн да стигнат до Северните полета. Следователно нищо не ги заплашваше, ако се изключи някоя и друга отровна змия. Но дори и децата знаеха, че трябва да си държат очите отворени и да внимават за тях. Затова вниманието им бе съсредоточено върху дърветата и земята около тях.
Когато не беряха плодове и не ядяха, трите деца се гонеха около дърветата и храстите: играеха на сложна игра на гоненица, при която не биваше да настъпват опашките си. Майката и бащата стояха наблизо, оставили малките да се забавляват. И без това скоро отново ще трябва да се захващат да учат. И трите бяха много пъргави и бързи, а когато подскачаха или рязко променяха посоката — и необикновено грациозни. Експедицията за събиране на плодове бе всъщност награда за най-голямата им дъщеря — Кеелк — която се представи изключително добре в последните младежки олимпийски игри в Пууктук.
За разлика от хората, когато отиваха да починат сред природата, струтиомимусите не се нуждаеха почти от нищо специално за такова начинание. Не само че можеха, но и с огромна охота те живееха с онова, което предлага земята. Северните полета бяха плодороден район и те нямаха никакви трудности в набавянето на достатъчно храна. При нормални обстоятелства щяха да отседнат при някои от фермерските семейства в околността, но хората и динозаврите, които обикновено обработваха тукашните земи, наскоро бяха принудени да се преместят към по-високите, сухи места.
Затова сега спяха на открито, под звездите. И хората правеха същото при относително здравословно време. В момента бяха предприели семеен излет и затова бяха дошли сами.
Шремаза, стиснала половин папая в ръката си с остри нокти, погледна партньора си.
— Трябва да поемаме обратно към Бент Рут — прошепна тя. Не забелязваше мъжете, наклякали в шубраците.
Тялото на Хисаулук не помръдна, но с гъвкавия си врат той нямаше никакъв проблем да погледне през рамо.
— Знам. Дори не е редно да сме тук. Потискащо е да гледаш всички тези изоставени ферми. Но децата щяха да са страшно разочаровани. Очакваха екскурзията от много време. Само семейството и далеч от цивилизацията — да поживеем сред природата, както са правели в древността.
Тя кимна в знак на съгласие. Струтиомимусите бяха изработили сложен език — с жестове, с движение на шията и на тялото, те подсилваха изразеното с подсвиркване.