Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Въпреки мъчителното й придвижване до скалата, на която седна, тя го беше наблюдавала, докато разстилаше дрехите си да се сушат. Начинът, по който се движеше, играта на мускулите под гладката му кожа приковаха погледа й въпреки болката.
— Не мислех за нея — той я погледна в очите. Зелените пламъчета в очите й наистина искряха. — Мислех за теб. Древонът можеше да те убие. Трябваше да го поваля първия път.
За миг Нарин почувства отново ужаса от приближаващия се древон. Но само за миг. Загрижеността и разбирането, което прочете в очите му, я обгърнаха и прогониха страха.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
Отхапа от месото. Беше толкова вкусно, колкото и миризмата му.
— Взел съм двама мъже, които ми помагат в лова. Изпратих единия в планината да донесе убития древон. Другия пратих за помощ — да доведе лечител, носилка и носачи за теб. Казах му да доведе и вестоносец. Трябва да пристигнат скоро — той замълча загледан в нея. — Сякаш не ми вярваш.
Какво можеше да отговори тя? Нарин се чудеше. Огледа лагера, забеляза грубите одеяла, които ловецът и спътниците му бяха използвали за легла, малкото оръжия и обикновеното, просто облекло, разстлано по камъните.
— След колко време ще дойдат? — попита тя накрая.
— Два часа. Най-много три.
— Истински вестоносец?
— Да.
Искаше й се да се надява, че той не лъже. А и какво ли би спечелил, ако лъжеше? Колебанието й го накара да се усмихне.
— Не вярваш, че мога да имам вестоносец, нали? Може би трябва да се представя — каза той, изправи се леко и се поклони. — Джеръл. Пътешественик и търговец. На вашите услуги.
— Търговец? Но…
— Не всички търговци са стари и дебели и пътуват с големи кервани в коли, запрегнати с ардове — той се ухили. — Някои намират повече смисъл да пътуват без кервани. А ти? Не мога да те наричам през цялото време „вестоносецо“.
Нарин също се усмихна в отговор.
— Казвам се Нарин. Търговец Джеръл! Нарин от Калинден.
— Калинден? — той явно беше изненадан. — Пътеката, по която ти вървеше, идва от Маткасен, не от Калинден.
— Така е. Нямаше свободен вестоносец в Маткасен и аз трябваше да продължа — тя се поколеба. — Носех и още нещо. Един пръстен. Древонът е пробил джоба ми и той е паднал. Не си ли го виждал?
— Пръстен? — каза Джеръл, сякаш това не го интересуваше. — Как изглеждаше?
Тя отново се поколеба. На вестоносците беше забранено да обсъждат поръченията или предметите, които носеха, с когото и да било. Но те не трябваше и да губят нещата, които им бяха поверени.
— Беше мъжки пръстен, златен, с необикновен син камък.
— Ценен?
Въпрос, типичен за търговец, но на Нарин не й стана приятно да го чуе от този мъж.
— Не знам. Видях го само веднъж.
— Чий е? Кой ти го даде?
Прекалено много въпроси задаваше, помисли Нарин с раздразнение. Но това също бе разбираемо. Информацията можеше да се купува и продава също като стоките.
— Знаеш, че не мога да ти кажа.
Джеръл сви рамене и се зае отново с месото.
— Не мога да ти помогна. Съжалявам.
Изглежда, че тя наистина не знаеше почти нищо за пръстена. Щеше да е от полза да научи имената на изпращащия и на получателя, но беше сигурен, че доброволно тя няма да ги каже.
Независимо от разочарованието, той не можа да потисне ясното усещане за облекчение. Не би искал да мисли, че тя по някакъв начин е свързана с изчезването на брат му.
Нарин изучаваше мъжа отстрани, леко озадачена. Макар че имаше търговци, които пътуваха без кервани, това не беше обичайно. Някак си не можеше да си представи този величествен мъж да се занимава с търговия.
Тя бързо отхвърли тези мисли. Това нямаше значение. Можеше да бъде и някой Господар. За нея бе важно да я изведе от тази планина и да доведе някой, който да отнесе посланието вместо нея.
Междувременно мокрите дрехи на камъните я подсетиха за нещо.
— Имаш ли друга чиста риза да ми дадеш? И сапун. Искам да се измия, преди да дойдат твоите хора.
Като вестоносец тя имаше право да иска всичко, от което се нуждаеше, но очевидната оскъдица в лагера я накара да се усъмни, че Джеръл може да й даде това, за което молеше.
— Извинявай! Не помислих… — той отиде до една малка кожена чанта, разположена на едно от одеялата. — А, ето. Ракин няма да има нищо против — и извади груба вълнена риза, подобна на тази, която носеше.
После взе парчето сапун, което беше оставил на един камък до дрехите си, и го подаде на Нарин.
— Но трябва да те предупредя, че водата е много студена.
— Няма значение. Важното е да се почувствам чиста — тя пое нещата и ръката на Джеръл, протегната да й помогне.
— Гледай да стоиш на брега — предупреди Джеръл и й помогна да се настани на покритата с мъх издатина до бързо течащата вода. — Камъните са хлъзгави, а водата е леденостудена. Трябва ти само толкова вода, колкото да измиеш най-грубото. По-късно ще ти осигуря истинска баня.