Митрофан и Дормидолски

Вратата се отвориха.

Пенко жандаринът извика дрезгаво:

— Дядо Иван и Абдул Нух!… Хайде!

Множеството влезна и то подир тях.

Дакито седеше при масата с една книга в ръце. Едри капки пот шуртяха по меснатото му почервеняло лице. Защото той никога не беше писувал и мислил толкова много. Той беше имал упорита препирня със секретаря си, който казваше, че дядо Иван не е убийца, а само разрушител. Но Дакито възразяваше, че разрушител и убийца се едно са, и не отстъпваше, както винаги, от своето мнение. Той погледна право в очите Ивана Аспазиевича Дормидолски и се изкашля.

Общо мълчание.

Дакито стана и зафана да чете важно:

„Судебно решение на мировой судия в город Б. 4-го май 1880 года по четире сахато, както следова:

Иван Аспазневич Дормидолски, по фамилия Песоглавецо, който е совершил убийство над черешата на Абдул Нуха, мусулманской вери и жител от город Б.

И понеже тая череша не е била негова, а чужда;

И понеже я убил с топоро си;

И понеже убийството е станало ноще;

И понеже има хайдушко лице и безчеловеческа брада, което е доказателство, че той е сумнителен човек;

И понеже от петнаесе години не си плаща борчо и пише безчестиви рапорти;

И понеже е подозревателен още в обийството на Сабах Евреина, според едни шалвари, които са доказателство матерно…“

— Материално! — поправи го секретарят. „И понеже законо за обийство доброволно и временощно наказва се сос смертний казни; решавам:

Иван Аспазиевич Дормидолски, жител из город Х., по фамилия Песоглавецо, да биде убесен!“