Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Защо? Бил се е дегизирал по този начин, за да не може да бъде проследен до престъплението.
— Съмнявам се, че е възнамерявал да извърши престъпление, когато е отишъл в хотела. Не, Констанс — убиецът се е дегизирал дори преди да знае какво предлага Амброуз, което навежда на мисълта, че е добре известна личност, която е искала да остане инкогнито.
Разговорът им рязко прекъсна, когато таксито спря на „Куин Док“. Пендъргаст излезе, последван от Констанс. Отляво се намираха митницата и сградата за заминаващи; отдясно — стълпотворение от случайни зрители и доброжелатели, оператори и представители на медиите. Всички развяваха британски знамена, хвърляха конфети и надаваха одобрителни възгласи. Отстрани свиреше група, отдавайки своето към общата врява.
А над всичко се извисяваше „Британия“. Тя караше да изглежда малък не само кеят, но и целият град, черният й корпус се издигаше към лъскава снежнобяла супер структура, повече от дванайсет палуби висока, цялата в прозорци и балкони, и блестящ махагон. Беше плавателен съд, по-дълъг и по-голям от всичко, което Констанс някога си беше представяла и корпусът му хвърляше в сянка цял квартал — „Платформ Роуд“, сградата на „Банана Уорф“ и пристанището за малки кораби „Оушън Вилидж“.
Но сянката се местеше. Сирените тръбяха. Пристанищните работници бяха спуснали корабните въжета и прибираха подемното съоръжение. Високо горе стотици хора стояха зад перилата му или на безбройните балкони, правеха снимки, хвърляха ленти и махаха за сбогом към тълпата. С едно последно, разтърсващо земята изсвирване на сирената си, „Британия“ бавно, тромаво и неумолимо започна да се отдалечава от кея.
— Много съжалявам, шефе — каза шофьорът. — Направих всичко възможно, но…
— Донеси чантите — прекъсна го Пендъргаст. След което енергично си проправи път през тълпата зяпачи към контролно-пропускателния пункт. Когато Констанс погледна, той тъкмо бе спрял на достатъчно разстояние, за да покаже значката си на полицията, след което се отдалечи отново, минавайки покрай бандата и операторите към една платформа със знаменца, на която стоеше плътна група официални лица и — предположи Констанс — корпоративни шефове на „Норд Стар“. Групата тъкмо бе започнала да се разпръсква; мъже в тъмни костюми си стискаха ръцете и слизаха от платформата.
Пендъргаст хукна през морето от по-низши чиновници, което обкръжаваше платформата и набеляза един мъж, който стоеше в центъра: представителен джентълмен с абаносов бастун и бял карамфил на гълъбовата си жилетка. Онези около него го поздравяваха и той бе явно изненадан и объркан, когато Пендъргаст се вмъкна в малката групичка неканен. Мъжът слуша Пендъргаст известно време с изписана върху лицето смесица от нетърпение и раздразнение. След това внезапно се намръщи и започна да клати бясно глава. Когато Пендъргаст продължи да говори настоятелно, мъжът се дръпна и взе да жестикулира, показвайки с пръст първо към кораба, после към Пендъргаст, а лицето му се обля в плътна червенина. Персоналът на охраната започна да се събира около тях и те се изгубиха от поглед.
Констанс чакаше до таксито, шофьорът беше застанал до нея. Той не си бе дал труда да разтоварва багажа им, което не я изненада; огромният корпус на „Британия“ продължаваше да се плъзга покрай кея бавно, но набирайки скорост. Нямаше да има никакви спирки до пристигането си в Ню Йорк след седем дни и седем нощи плаване.
Докато гледаше, корабната сирена изсвири пак. Отведнъж големи струи вода закипяха около носа. Констанс замръзна: изглеждаше така, сякаш съдът намаляваше скорост. Тя погледна по посока на Пендъргаст. Сега той отново се виждаше, стоеше до мъжа с карамфила, който говореше по клетъчния си телефон. Лицето на мъжа от червено бе станало мораво.
Констанс върна вниманието си към кораба. Не беше илюзия: носът на кораба беше обърнат и „Британия“ се плъзгаше назад към кея. Раздиращите ушите крясъци наоколо станаха неуверени, докато тълпите гледаха с нарастващо недоумение.
— Дявол да ме вземе — измърмори шофьорът. После отиде до багажника на колата, отвори капака и започна да вади чантите.
Пендъргаст направи знак на Констанс да го чака на пропускателния пункт. Тя си проправи път през жужащата тълпа, таксиметраджията я следваше. На самия кей работниците припряно разгръщаха отново долните портални кранове. Оркестърът се поколеба, след което смело поде.
Сирената изсвири пак, когато подвижният мост бе преместен срещу черните стени на кораба. Пендъргаст поведе Констанс през пропускателния пункт и двамата слязоха бързо на кея.