И се чу глас

О, този лай и писък на непонятното същество, което се мяташе пред очите му, това пулсиращо „уйоум-уйоум“, което идваше от някаква неизвестна точка близо до огнедишащото, като разпалена пещ, слънце! И гласът, вече гърмящ в душата му като гръм, така че вече успя да разбере думите.

„Елате при мен всички отрудени и обременени…“

Не му пукаше за този глас. Той и преди това не се вслушваше в него. Може би той съществува, но може и да не съществува. Но гласът произнесе една дума, която го заинтересува. Една единствена дума.

„Всички“ — каза гласът.

Той не посочи конкретно.

Никому не отдаде предпочитание.

Той каза „Всички“.

„Точно“ — мислено се съгласи Молит и рухна с главата напред, като поразен от удар бик, разпъна се сред напечените скали и малкото кафяво същество скимтейки, започна да ближе лицето му, а синьото слънце продължаваше да изгаря почвата на чуждата планета.

„Уйоум-уйоум“ напусна мястото си около слънцето, сниши се и изхвърли тънка нишка, в края на която висеше нещо подобно на дебел черен паяк. Паякът докосна повърхността на планетата, разцепи се на две и се превърна в двама души, облечени в убито-кафява на цвят униформа. В ноздрите си имаха втъкнати миниатюрни филтри.

Бясно въртейки малката си опашка, Фини скочи върху първия с явното намерение да оближе лицето му. Жертвата взе Фини на ръце и ласкаво го потупа по гърба.

Вторият се наведе над телата, после се върна назад към въжето, на чийто край се люшкаше апаратче и заговори:

— Чест и хвала на очите ти, Ел. Ти беше прав. Те действително са двама — едно момче влачещо върху себе си друго. — Мълчание, а после: — Няма откъде другаде да са се взели, освен от тази спасителна космошлюпка. Колко жалко, че не останаха в нея, нали я засякохме, когато се спускаше на повърхността на планетата.