Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)
- Автор: Кестнер Эрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)». Краткое содержание книги:
Той се разсмя. Прихнаха да се смеят и другите.
— Впрочем аз забравих картичката в хотела — призна си чистосърдечно господин Кюлц. — Моята Емилия ще помисли, че съм умрял!
— Човек не умира толкова бързо — рече Филип Ахтел.
— Хайде де — обади се господин Щорм. — Случва се понякога и доста бързичко. — Той позамълча и стисна така ръцете си, че пръстите изпращяха. Сетне продължи. — Познавах един човек, беше касиер в голяма банка.
Татко Кюлц погледна с разширени очи приятеля си Щорм.
— Е, и какво? — запита угрижено той.
Дребният господин Щорм махна с ръка.
— Защо да чоплим стари рани? — отвърна развълнувано той. — Човекът ми беше приятел.
— Артериосклероза ли? — попита Кюлц.
— Не. Веднъж, когато носел у себе си банкови пари, го заговорили на улицата. Струва ми се, помолили го за огън. И само след миг той се строполил на земята.
— От сърдечен удар ли? — запита Кюлц.
— Не. От кука за плетене на чорапи. Силно изострена. И забита между ребрата.
Татко Кюлц настръхна от ужас:
— Какво ли не става на тоя свят! — каза господин Ахтел, сякаш просто не можеше да му го побере умът.
— Толкова лоши хора има!
— Да — потвърди Кюлц. — Вие сте напълно прав. — Той метна един унищожителен поглед към ъгъла, където седеше неговият враг. След това се опомни и додаде: — Но за щастие повечето хора са почтени.
Останалите кимнаха.
— Без съмнение — заяви господин Ахтел. — Какво ли бихме правили инак?
Другите го изгледаха неодобрително.
Кюлц надникна през прозореца и изтръпна.
Облегнат на корабния парапет, стоеше белобрадият господин от пансиона „Курциус“ и гледаше към тях.
Осма глава
Приказката за добрия човек
Слънцето разбута облаците като плъзгащи се врати и озари с лъчите си ферибота „Дания“ и останалия свят. Изпълнявайки един стар обичай, то озари и праведниците, и грешниците, без да прави никакво изключение.
„Дали наистина огрява всички от чисто великодушие? — питаше се човекът, който се казваше Руди. — Не, сигурно е за удобство, нищо повече. Ако си представи човек, че то почне да озарява само добрите, а лошите не — какви усилия би му струвало това и какви бъркотии биха се получили!“
Той беше затворил очи и лежеше изпънат в един шезлонг.
„За пазителите на реда — размишляваше той, — сигурно щеше да бъде практично, ако беше другояче. Тогава те чисто и просто щяха да излизат по улиците и площадите, когато грее слънце и на бърза ръка щяха да арестуват всички хора, неогрени от слънчевите лъчи! Въпрос е само дали при тия обстоятелства престъпниците все още биха се показвали вън на слънчева светлина.“
Той вдигна ръце нагоре и се протегна. Помисли си:
„Навярно щяха да излизат само нощем. И при проливен дъжд… И в страните, където дъждовният сезон продължава шест месеца, би настъпил неподозиран разцвет. Благодарение на притока от чужденци. А биха процъфтели и ония места, където месеци наред не грее слънце. Защото колко ли ще са хората, които без опасения биха се излагали на лъчите му?“
Той се усмихна дяволито и грижливо, с увлечение почна да си представя всички логически последици от своята глуповата хипотеза.
Ирене Трюбнер, която седеше на съседния стол, го разглеждаше критично. Бръчката на челото й бе стигнала чак до кокетната й шапчица. Дали нямаше да си изпати, загдето той бе научил тайната й? Ако пък беше някой съмнителен тип — тогава защо даваше полезни съвети на нея и на татко Кюлц? Сега вече той знаеше нейната тайна. Но каква ли бе неговата?
Внезапно господин Щруве гръмко се разсмя и отвори очи.
— Изглежда, че се чувствате много добре? — запита тя.
— Откровено казано, не. Но току-що си представих как би изглеждал светът, ако слънцето огряваше само праведниците, а грешниците оставяше в сянка.
— Как би изглеждал светът ли? Аз бих предпочела да знам как бихте изглеждали тогава вие.
— Е, как мислите? Ослепително бял или като при слънчево затъмнение?
— Може би кариран — каза тя.
— Запитайте инстинкта си! — посъветва я той. И патетично додаде: — „Призивът на сърцето глас е на съдбата.“
— Не ме карайте да се смея! — рече строго тя.
— Пазил ме бог! — отвърна той и смени темата на разговора: — Дано само вашият слънчев господин Кюлц не направи някоя беля в купето си.
— Още от пръв поглед човек вижда, че господин Кюлц е почтен човек! — заяви тя и погледна с укор съседа си.
— Голямо чудо! Като остарея с още трийсет години и моите превъзходни качества ще си пробият постепенно път от душата към лицето ми! „Руди — ще казвате вие тогава, — как жестоко несправедлива бях към теб навремето. Можеш ли да ми простиш?“ Кой знае дали ще ви простя.