Талисманът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин, Страуб Питер
- Серия: Талисманът #1
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-17-081747-4
- Переводчик: Жана Димитрова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Талисманът». Краткое содержание книги:
— Малко наляво… — задъхано нареди Спийди. — Така… сега я закрепи, пътнико Джек. Закрепи я добре долу!
Наместиха пръта в гнездото и се отдръпнаха назад — Джек позадъхан, Спийди ухилен и едва поемащ си дъх. Негърът отри с ръкав потта от челото си, после обърна засмяното си лице към Джек.
— Хей, няма ли да се поразхладим?
— Стига да кажеш — усмихнат отвърна Джек.
— Стига да кажа ли! Казвам, разбира се! — Спийди бръкна в задния си джоб и измъкна тъмнозелената половинлитрова бутилка. Отвъртя капачката й, отпи… и за миг с Джек се случи нещо странно, дори свръхестествено: той можеше да вижда през Спийди. Спийди бе станал прозрачен, призрачен като духовете в онова знаменито шоу, което той бе гледал в Лос Анжелос. Спийди просто изчезваше. „Изчезва ли — помисли си Джек, — или отива някъде другаде?“ Но това беше още една глупава мисъл, която не означаваше нищо.
След това Спийди отново изглеждаше плътен както винаги. Значи само зрителна измама, моментна…
„Не. Нищо подобно. За секунда той почти не беше тук!“
… халюцинация.
В погледа на Спийди прозираше лукавство. Той понечи да подаде бутилката на Джек, после леко поклати глава, завинти капачката й и отново я пъхна в задния си джоб. Обърна се, за да огледа Сребърната дама, заела мястото си на въртележката, сега само подпората й трябваше да се попритегне с болтове за по-сигурно. Спийди се усмихна и каза:
— Е, охладихме се колкот можахме, пътнико Джек.
— Спийди…
— Всички те са кръстени — каза Спийди, докато бавно обикаляше около въртележката, а стъпките му отекваха във високата постройка. Джек го следваше. Горе, в сянката на кръстосаните греди, тихо чуруликаха няколко лястовички. — Сребърната Дама… Среднощка… ей този дорестият е Скаут… а тази кобилка е Ела Спийд.
Негърът отметна глава назад и втренчен в полета на лястовичките, запя:
— „Ела Спийд прекара чуден ден… и сега ще чуеш ти от мен… че дъртакът Бил Мартин…“ Хей! Я ги виж как летят! — Спийди се смееше… но когато се обърна към Джек, отново бе сериозен. — Ще се навиеш ли на една глътка, та да спасиш живота на майка си, Джек? Нейния и онзи на другата жена, за която ти разправях?
— Аз… „не знам как“ — понечи да каже той, но някакъв вътрешен глас, глас, идващ от същото отдавна заключено място, от което сутринта бе изникнал и споменът за двамата мъже, опитващи се да отвлекат едно дете, се надигна в него и силно заяви: „Ти знаеш! Може би се нуждаеш от Спийди, за да ти помогне да започнеш, но ти наистина знаеш, Джек. Знаеш!“
Той чудесно познаваше този глас, защото това бе гласът на баща му.
— Ще го направя, ако ми кажеш как — колебливо каза той.
Спийди се отправи към срещуположната стена на помещението — огромна и кръгла, скована от безброй тесни дъсчици, покрита с примитивна, но необуздано енергична рисунка на препускащи коне. На Джек стената му заприлича на извития сгъваем капак на бюрото на баща му (Джек изведнъж си спомни, че това бюро беше в кабинета на Морган Слоут, когато той и майка му за последен път ходиха там и тази мисъл го ядоса).
Спийди измъкна гигантска връзка ключове, замислено ги разгледа, намери този, който търсеше, и го пъхна в катинара на стената. После издърпа катинара от халките, затвори го, пусна го в един от джобовете си и отмести цялата стена. Ярка слънчева светлина разкошно нахлу вътре и Джек примижа. По тавана се разтанцуваха слънчеви зайчета. Пред тях се разстилаше великолепната гледка към океана, която ездачите от въртележката в лунапарк „Аркадия“ зърваха всеки път, когато Сребърната дама, Среднощка и Скаут ги пренасяха покрай източната страна на кръглата постройка. Лекият океански бриз отметна косата на Джек назад и откри челото му.
— Нека ни свети слънцето, щом ще говорим за туй — каза Спийди. — Ела насам, пътнико Джек, и аз ще ти кажа, каквот мога… ама то не е всичко, дет зная. Не дай си Боже някога да трябва да научиш всичко дет знам аз!
3.
Спийди разказваше с напевния си глас — топъл и утешителен. Джек слушаше, понякога смръщен, понякога изумен.
— Нали ги знайш онез неща, дет ги наричат сънища наяве?
Джек кимна.
— Те не са сънища, пътнико Джек. Нито сънища наяве, нито пък нощни кошмари. Туй място е истинско място. Достатъчно истинско, във всеки случай. Много е различно от тоз свят, но е истинско.
— Спийди, мама казва…
— Точно сега туй няма значение. Тя не знай за Териториите… но пък в същото време някак си знай за тях. Понеже татко ти, той знаеше. И този другият…