Каменната маймуна

— Вземи данните на микробуса от свещеника — нареди Райм.

Сакс накара един полицай да намери пастора. След няколко минути вече знаеше подробностите — микробусът беше бял „Додж“, петгодишен, с името на църквата отстрани. Научи и номера и го продиктува на Райм, който обеща да обявят и тази кола за издирване. Щяха да предадат информацията до всички станции за таксуване на входовете на магистралите и мостовете, тъй като се предполагаше, че емигрантите са се насочили към Китайския квартал в Манхатън.

Тя огледа внимателно зад църквата, но не откри друго.

— Не мисля, че можем да свършим нещо повече тук, Райм. Ще опиша уликите и се прибирам. — И прекъсна.

Върна се при автомобила на Отдела по криминология, свали костюма, подреди събраните улики и попълни картончетата за съхранение на веществените доказателства, които трябва да придружават всяко нещо, взето от местопрестъплението. Нареди на техниците веднага да занесат всичко у Райм. Искаше да потърси още веднъж оцелели. Коленете й горяха — хроничният артрит, наследен от дядо й, често я тормозеше. Сега, след като остана сама, си позволи лукса да се движи бавно. Пред колегите се стараеше да не дава израз на страданието. Боеше се, че ако началниците узнаят, ще й забранят да участва в оперативни мероприятия.

Петнайсет минути по-късно, след като не откри други емигранти, Сакс тръгна към шевролета си, единствената кола, останала в района около плажа. Беше сама — полицаят, който я придружаваше на идване, бе предпочел по-безопасен транспорт към града.

Мъглата се беше поразсеяла. На около половин миля, от другата страна на градчето, чакаха два микробуса от Спасителната служба на окръг Съфолк и една кола без отличителни знаци, вероятно на ИНС.

Тя се отпусна вдървено на предната седалка на шевролета, взе лист хартия и започна да записва наблюденията си от огледа, за да ги представи по-късно на Райм и останалите от екипа. Вятърът виеше. Дъждът трополеше по стъклата на автомобила. Сакс вдигна очи точно когато огромна вълна се разби о една скала и пръски пяна се издигнаха на три метра във въздуха. Премести погледа си към основата на скалата. Присви очи и избърса влагата от вътрешната страна на стъклото с ръкава си.

Какво беше това? Животно? Отломка от „фуджоуския дракон“?

Не, даде си сметка изведнъж, беше човек, вкопчил се за скалата.

Грабна радиостанцията, превключи на местната полицейска честота и предаде:

— Кола пет-осем-осем-пет до спасителния отряд на Съфолк в Ийстън. Чувате ли ме?

— Прието, пет-осем-осем-пет. Какво има?

— Намирам се на изток от града. Във водата има човек. Трябва ми помощ.

— Ясно. Идваме. Край.

Сакс изскочи от колата и заслиза по брега. Голяма вълна повдигна човека и го потопи. Той се опита да плува, но лявата му ръка бе ранена, по ризата му имаше кръв и той едва успяваше да задържи глава над водата. Отново се потопи и пак изплува.

— О, Боже! — промърмори Сакс, след като погледна към пътя.

Жълтият микробус на шерифството тепърва потегляше.

От Полицейската академия тя знаеше основното правило за спасяване: „Подай, хвърли, греби, чак тогава върви.“ Това означаваше, че при спасяване на удавник първо трябва да опиташ да изтеглиш жертвата от брега или от лодка и само в краен случай да скачаш във водата. Сега изглеждаше, че първите три възможности не съществуват.

Без да обръща внимание на разкъсващата болка в коленете си, тя се втурна към океана. Свали кобура си още докато тичаше. На границата на водата развърза обувките си, изрита ги и без да изпуска удавника от поглед, се хвърли в леденостудената вода.