Скандал и още нещо

— Тогава какво щастие за мен, че…

— И какво нещастие за мен — прекъсна я той. — А сега към належащия въпрос. Единайсет години не съм ходил в Кент. Трябва да знам какво се е случило по време на отсъствието ми. Някакви по-съществени промени?

Тя го стрелна с гневен поглед по повод на забележката за неговото „нещастие“, после се съсредоточи над въпроса му. Дори на ярката следобедна светлина очите й бяха толкова тъмни, че кафявото в тях почти не личеше. Още придържаше с ръка косата си, но няколко по-къси кичурчета се развяваха около страните й. Себастиян се зачуди дали ще забележи, ако ги прибере зад ухото й. По всяка вероятност не, защото бе потънала в мисли. Той обаче все пак се въздържа.

Изглеждаше очарователно както си беше разрешена, някак… по-достъпна. Същото можеше да се каже за малко жени. Всъщност Маргарет беше прекалено хубава, а дори не се опитваше да бъде привлекателна. Съвсем не. Ясно беше, че изобщо не се интересува как изглежда в очите на другите, което бе много странно за една жена. Може би се чувстваше така само щом той беше край нея. Сигурно й беше антипатичен и затова изобщо не полагаше усилия да го впечатли.

Такова отношение беше изключение. Жените просто го обожаваха. Изкушаваше се да я завоюва. По дяволите, що за мисъл?

Най-сетне тя рече:

— Като се изключат сватбите и погребенията…

— Баба ми ли? — ужасено я прекъсна той.

— Не, не — Абигейл е в отлично здраве. Или поне беше, преди да замина. Но вече е доста странна.

— Глупости…

— Напротив. Зрението й е лошо, което може би обяснява защо вижда несъществуващи неща. Докато живеех в „Горския кът“, непрекъснато идваше да ми каже, че в къщата са проникнали крадци. Шепнеше ми го, защото се боеше да не я чуят, а наоколо нямаше никого.

Себастиян се усмихна.

— Добре де, баба се е побъркала. Бих казал, че на осемдесет и седем това й е простено.

Вместо да отговори Маргарет, се втренчи в устните му, което силно го смути. Усмивката му се стопи дори преди да е осъзнал, че я е имало. Тя се нацупи и продължи:

— Изключително съм привързана към старицата, но ми беше нужно време, докато си спечеля благоразположението й.

— Невъзможно. Тя е най-милата…

— Вече не — прекъсна го Маргарет. — Тя зае твоята страна. Всъщност не е проговорила на баща ти, откакто той се отрече от теб. Ако желае да говори с него, изпраща някого като посредник.

Себастиян слушаше и не вярваше на ушите си. Никога не би предположил, че е възможно баща му и баба му да се скарат така след дуела. Помежду им винаги цареше пълно разбирателство — две сродни души. Сякаш не му стигаше вината, която изпитваше за смъртта на Джайлс, а сега и това.

— Но както казвах — отново поде младата жена, — не ми беше лесно да спечеля Аби, особено след като Дъглас повери зимната си градина на моите грижи. Баща ти беше научил колко много обичам градинарството. Опитваше се да ми помогне да изляза от своя траур, но Аби не виждаше нещата така. Зимната градина бе нейно владение и аз навлизах в чужда територия. Държеше се много свадливо и непрекъснато се заяждаше. Но не след дълго започна да ми дава съвети, вместо да ми говори, че нищо не съм вършела като хората. Все пак е срамота, че напоследък лесно плаче. Ето защо често я навестявам, за да я ободря.