Сянка над Инсмут
- Автор: Лъвкрафт Хауърд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянка над Инсмут». Краткое содержание книги:
Вместо да се съблека, реших да почета, докато ми се доспи, и после да си легна, като сваля само обувките и якичката. Извадих от куфара джобно фенерче и го сложих в панталона си, за да мога да погледна часовника, ако се събудя през нощта. Дрямката обаче не идваше и когато се опитах да анализирам мислите си, смутено осъзнах, че неволно се ослушвам за нещо — нещо, от което се боях, без сам да зная какво представлява. Разказът на онзи инспектор навярно бе възбудил въображението ми далеч по-силно, отколкото предполагах. Отново се помъчих да чета, ала открих, че очите ми не помръдват от едно и също изречение.
След известно време ми се стори, че чувам стълбите и дъските по пода на коридора да поскръцват равномерно, като от стъпки, и се запитах дали не са почнали да идват наемателите на другите стаи. Но отникъде не долитаха гласове и ми хрумна, че скърцането е някак сдържано и потайно. Това не ми се понрави и се зачудих дали изобщо да спя. Твърде странен народ се срещаше из този град, а хората от околностите убедено твърдяха, че напоследък изчезвали пътници. Дали не бях попаднал в една от онези странноприемници, където грабят и убиват посетителите? Или пък местните жители наистина ненавиждаха любопитните пришълци? Дали демонстративните ми обиколки и честите консултации с картата не бяха предизвикали неблагожелателното им внимание? Реших, че трябва наистина да съм крайно изнервен, за да позволя на няколко случайни проскърцвания да ме насочат към толкова нелепи измислици… и все пак съжалявах, че не нося оръжие.
Най-сетне се почувствах изморен и макар че никак не ми се спеше, залостих току-що ремонтираната врата, изключих лампата и се проснах на коравото, неравно легло, както си бях с якичката, сакото и обувките. В тъмнината и най-слабият нощен звук се засилваше неимоверно и през главата ми прелитаха още по-неприятни мисли. Съжалявах, че съм загасил, но бях прекалено уморен, за да стана и пак да включа крушката. Сетне, след дълго зловещо затишие, дъските в коридора отново заскърцаха, а после се раздаде онзи тих, но дяволски ясен звук, който сякаш обещаваше прокобното сбъдване на всичките ми страхове. Нямаше и място за съмнение — предпазливо, потайно, колебливо, някой провираше ключ в ключалката на вратата.
Тъкмо заради преживените вече неясни тревоги, чувствата ми при разпознаването на реалната заплаха бяха по-слаби от очакваното. Макар и да не знаех точно защо, аз инстинктивно бях нащрек — и това се оказваше в моя полза при възникването на новата, истинска криза, каквато и да бе тя. Ала все пак прерастването на заплахата от смътно предчувствие в непосредствена реалност ме потресе със силата на физически удар. Дори през ум не ми минаваше, че може да става дума за грешка. Мислех единствено за коварни злодейски планове и лежах неподвижен като труп, изчаквайки следващия ход на нашественика.
След малко предпазливото тракане затихна и чух как някой влиза с шперц в стаята северно от моята. После лекичко изпробваха ключалката на междинната врата. Разбира се, резето попречи и чух скърцането на пода, докато злодеят се измъкваше от стаята. Скоро се раздаде ново шумолене и аз разбрах, че този път се влиза в южната стая. Последва пак потайна проба на залостената междинна врата и скърцането на дъските се отдалечи. Сега то продължи по коридора и слезе по стълбите — очевидно противникът бе осъзнал как стоят нещата с вратите и отлагаше начинанието си, но само бъдещето щеше да покаже докога.
Готовността, с която пристъпих към действие, свидетелства, че навярно подсъзнателно съм се страхувал от някаква опасност и часове наред съм обмислял възможните пътища за бягство. От самото начало усещах, че невидимият нашественик носи заплаха, с която не мога да се преборя и не бива да срещам, а трябва само да бягам, доколкото ми позволяват силите. Единственото решение бе да напусна хотела незабавно, и то не през главното стълбище и фоайето.