Нерви

Сигурно е глупаво, разбира се, да си припомням подобни неща сега, когато става напълно ясен абсурдът на всичките ми двайсетгодишни усилия да градиш дом, да правиш мъченически ремонти, всеки път отново и отново, воден от измамната надежда, че внасяш нещо ново и интересно в живота си, че с нещо го осмисляш.. Не е ли целият живот на човека едно непрекъснато хвърляне от илюзия към илюзия, от надежда към надежда, от измама към измама, че ето — тоя път вече ще настъпи голямата промяна, онова неопределено хубаво, което носиш като смътно предчувствие още от дете, даже не предчувствие, а някаква абсолютна, макар и, пак ще кажа, неопределена увереност, че няма начин да не ти е отредено най-голямото и най-хубавото, което може да се падне от съдбата на един човек.. Колко на дребно живеем, Господи.

Ето и аз сега. Захванал съм се да воювам с тая нещастна жена, която — това гарантирам с главата си — ще запаше върху страшната си рокля една кухненска престилка, ще презре маникюра и парфюма си и ще се захване да ми приготвя пържени картофи с яйца, лук, шунка и магданоз по-малко от час преди да се разведе с мен. Защо? Кому е нужна тая война, която всяка минута всеки води срещу всеки? Рано или късно всички ще идем там, на полето на голямото примирие, и едва тогава, обръщайки се назад, ще разберем, че вместо да воюваме, е било по-добре да се обичаме. Но ще бъде късно.

Все пак тая война не я започнах аз, Бог ми е свидетел, както се казва в такива случаи, и ако някога се срещнем в онова поле, ще й го припомня. Тя е, която ме постави в положение на война, а тук, на тоя свят, по неизбежност все още нещата се решават чрез принципа на война като на война — най-идиотския от всички възможни.