Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Милисънт изстена.
— Не си го наранила, нали?
— Ами, не, но… преди това той ме целуна.
Милисънт плесна с ръце.
— Целунал те е? Та това е чудесно! Защо, за бога, си мислиш тогава, че ще те уволни?
Пейдж се обърна, за да я погледне.
— Трябва да съм сторила нещо, което да го окуражи, но изведнъж и двамата осъзнахме, че това бе грешка. Той… той просто ме остави да седя там сама.
— Е, добре, пътят на истинската любов винаги е трънлив, нали така, скъпа? Въпреки това защо той толкова се противопоставя…
Пейдж заподсмърча.
— Той е един знатен сноб! Между другото, с моята красота и блясък, аз не съм точно неговия тип. Мислех си, че точно тук се намесват феите.
Старата жена поклати глава.
— И преди сме обсъждали това, мила. Част от проблема се крие в това, че ти просто не си научила…
— Тайната на вълшебните приказки — прекъсна я Пейдж. — Точно сега това не ми се слуша. — Въздъхна. — Виж, Милисънт. Сега съм добре. Просто исках да си поговоря с някого.
— Толкова се радвам, че ме извика!
— Трябва да си ида, Милисънт. И ако не успея да убедя принц Никоу да свърша работата си, без да го наранявам или да го карам да ми плаща допълнително под формата на целувки, въпреки всичко ще трябва да напусна.
— Дай си още една възможност, Елеонора.
— Пейдж. Казвам се Пейдж. Милисънт, хрумвало ли ти е, че може би си съсипала целия ми живот с тази нова работа? Работата в музея, която отказах, няма да ме чака, когато се завърна в Щатите.
Съсухреното лице на Милисънт се сбръчка.
— Доведох те тук, за да не пропилееш живота си сред разнебитените мазета на музея „Милърс Майн“, Ню Мексико, Елеонора.
— Но това бе шанс, който само веднъж в живота се предоставя.
Милисънт започна да избледнява.
— Шансът ти е точно тук, скъпа. Не го отхвърляй. — Последва просъскване като от статично електричество, силен порив на вятъра и тя изчезна.
Тази нощ Пейдж спа, без да сънува. На сутринта тя се събуди скована и веднага си спомни за инцидентите от предишния ден. Предпочете оптимизма пред реализма и се преоблече в работни дрехи: джинси, любимата й черна тениска, на която пишеше с бели букви SMITHSONIAN, и маратонки с черни и зелени лъскави ленти. Облече се бързо. Колкото повече се бавеше, толкова повече щеше да си спомня за събитията от вчера. Между другото, тя трябваше да слезе долу и да се срещне с Никоу. За да се бори за работата си.
Напусна стаята си и забърза надолу по стълбите, като се оглеждаше. Картините, мебелите и даже надписите по каменната стена започнаха да й се струват познати. С малко повече късмет, тя вече знаеше пътя.
Но не бе сигурна накъде да тръгне, когато стигна по-долния етаж. Като сви зад ъгъла, почти не се сблъска с някой.
— О! — изстена с тупкащо сърце. Беше младата жена, която предишната вечер им бе сервирала вечеря. — Здравейте — каза Пейдж. — Казвам се Пейдж Конър и се загубих!
— Аз съм Мейбъл — каза усмихнатата жена на английски език със силно изразен френски акцент. Имаше големи, розови бузи, които изпъкваха над извитата като купидонов лък уста. Отново носеше дантелена шапчица. — Може би ще ви помогна да се ориентирате.
Мейбъл заведе Пейдж в една малка стая с голяма дървена маса и поднос, на който имаше няколко покрити блюда и един сребърен самовар.
— Le petit dejeuner — както наричате закуската — се сервира тук всяка сутрин — каза Мейбъл.
— Другите ще дойдат ли? — попита Пейдж.
— Всеки идва, когато си поиска. Аз ставам рано, защото има много работа за вършене. Но принц Никоу винаги става преди мен. Принцеса Шарлот, принц Руди понякога стават рано, друг път — късно.
— Тогава ще ставам рано — каза Пейдж и после добави: — Тогава принц Никоу вече е закусил, нали?
Мейбъл кимна, докато отиваше към кухнята.
Пейдж предполагаше, че ще почувства облекчение, когато напрежението между тях изчезнеше. Вместо това тя почувства съжаление, че нямаше да види принца на закуска. Смешно! Така можеше да се нахрани на спокойствие.
Изненадана от глада си, изяде повече, отколкото обикновено хапваше за закуска: яйца, гъст немски сос и две малки кифлички, намазани с мармалад. Кафето от самовара бе вкусно и гъсто — и с цвета на очите на Никоу.
По дяволите! Не искаше да мисли за него. Докато не я уволнеше, щеше да върши работата си.
Докато тя пиеше втората си чаша кафе, Алфред влезе в стаята. Носеше същия въгленочерен костюм с червена вратовръзка от предишната нощ. Косата му не бе по-малко рошава от момента, в който го съзря за първи път.
— Добро утро — каза тя.
— Добро утро, госпожице Конър. Мога ли да се присъединя към вас?