За Япония — като за Япония

Те първи зарязаха традиционната мода. И поне докато са студенти, не искат да се върнат към нея… Една сутрин посетих токийски университет. Не видях нито една студентка с кимоно, нямаше нито един студент, облечен официално. Това без съмнение ще стане по-късно, когато фирмата простре ръка над бъдещия свой инженер и той вече сигурно и завинаги ще се раздели със своята свобода — поне такава, каквато е тя сега, в тези шумни и весели аудитории. Как е изградена образователната система, откога и как младият човек влиза в сметките на „Мицуи“ и „Мицубиши“, на „Хонда“ и „Тойота“, ще стане дума по-нататък. Тук само се отбиваме да видим тия скромнн, трудолюбиви и ученолюбиви момчета и момичета как са насядали в аудиториите и са качили краката на банките. Част от тях дори пушат по време на лекциите. Видях достолепни японски професори, минали през Сорбоната или Мичиганския университет, станали доктори и член-кореспонденти в най-елитните световни университети, как кротко и учудващо премъдро възприемат тия подметки, застанали срещу тях, зад които едва се виждаха главите на бъдещите инженери, конструктори, учени. И тези жвакащи дъвка уста, тези пушещи, пиещи по време на лекции кока-кола и хвърлящи я по пода студенти, като че ли се намират в десетостепенно квартално кино… И това са същите японски момчета, бащите им много от които са минали също оттук преди двайсет или трийсет години и които са били бити по главите с тояги за дисциплина, за ред, за наместване на самочувствието, ходили са облечени в черни дрехи, подстригани и измити. Синовете и дъщерите им са пуснали вече дълги коси, нарочно немити и сплъстени, и оня стъписващ с чистотата си дебел и черен японски косъм е загубил тук, в тази светая-светих, блясъка си… Ами момичетата?… Обикновено наведеният женски гръб тук е изправен без възглавничката си. Там, дето трябва да е кимоното, са се настанили окърпени джинси, дълги провлачени фанели и, уви, също тъй немити коси — както това е на много места в Европа…

Японците са ревниви към всичко, което произвежда Америка. Пуснат се в Ню Норк нов модел обувки — скъпи, модерни, изчанчени, японецът няма да ги тури на краката си, ала в японските магазини трябва да ги има — да се видят, да се турят инжекции на японската вяра, че те не са по-назад и не са по-долу. Така е и с филмите. Появи ли се в САЩ нов филм, десет дни след това той е и в Япония. Кой кога и как информира, кой кога купува, това е друг един въпрос, който си е чисто японски — фактът си е факт, дълбоко премислен, дълбоко огледан и с ясна психологическа задача формулиран… Америка — това е засега, струва ми се, японският комплекс.

Излежавах се една вечер в малката си стаичка в хотела и гледах телевизията, която директно чрез спътник предаваше конкурса за „Мис Америка“. Голям спектакъл — гърли и три четвърти, ще счупят екрана с бедрата си… Само седем дни по-късно слизах една сутрин за закуска и видях тоя водопад от бедра, разпищолени коси и американско свободолюбие във фоайето. Момичетата от администрацията като светкавици разгръщаха и отгръщаха книжа и паспорти, за да настанят пристигналия буквално след една седмица в Токио довчерашен конкурс „Мис Америка“, сега в качеството си на ревю за най-красиво женско тяло „USA-82“. Сега не американец, а японец щеше да си каже думата — кое от тези четиридесет и три парчета струва най-много точки… Че как да не ти се вдигне самочувствието, че си японец, че как да не работиш, ако трябва и по двайсет часа, за такава оправна държава!… Същия ден вечерта пред съседния кинотеатър се опъна дълга, може би петстотинметрова опашка. Вярно, много кротка, много дисциплинирана, много японска, ама опашка. Това беше опашка на желаещите да присъствуват на конкурса…