Сакралното и профанното

Истинското Време на възникване е Времето на космогонията, моментът, в който се е появила най-обширната реалност — Светът. Както видяхме в предходната глава, именно поради тази причина космогонията служи за примерен модел на всяко „сътворение“, на всеки вид „правене“. Поради същата причина космогоничното Време е образец на всички сакрални Времена: защото, ако свещеното Време е времето, когато боговете са се проявили и са създавали, очевидно е, че най-пълното божествено проявление и най-гигантското създаване е Сътворението на Света.

Така че религиозният човек възстановява космогонията не само всеки път, когато „създава“ нещо (своя „собствен свят“ — обитаваната територия — или някой град, къща и т.н.), но и когато иска да осигури щастливо царуване на нов Владетел, да спаси лоша реколта или успешно да проведе война, морска експедиция и т.н. Ритуалното рецитиране на космогоничния мит обаче играе важна роля най-вече при лекуване, когато се цели възстановяване на човешкото същество. Във Фиджи церемонията при възкачване на нов властелин се нарича „Сътворение на Света“, същата церемония се повтаря и при спасяване на лоши реколти. Може би в Полинезия се среща най-широкото ритуално приложение на космогоничния мит. Думите, произнесени от Йо in illo tempore за да създаде Света, са се превърнали в ритуални формули. Хората ги употребяват при най-различни случаи: за да зачене безплодна жена, за изцеление (както на телесни, така и на душевни болести), при подготовка за война, но също и в часа на смърт или за стимулиране на поетичното вдъхновение.

По този начин космогоничният мит служи на полинезийците като архетипен модел на всяко „създаване“, в какъвто и план да се извършва то: биологически, психологически или духовен. Но понеже ритуалното рецитиране на космогоничния мит съдържа в себе си възстановяването на това първоначално събитие, следва, че този, за когото бива разказван, магически е проектиран в „началото на Света“, става съвременник на космогонията. За него това е връщане в първоначалното Време, като лечебната цел е да започне ново съществуване, да се роди (символично) отново. Скритият подсмисъл на тези целебни ритуали, изглежда, е следният: Животът не може да бъде поправен, а само създаден отново чрез символичното повтаряне на космогонията, защото космогонията е образец за всяко създаване. Още по-добре може да се разбере възстановителната функция на връщането в първоначалното Време, ако разгледаме отблизо архаичната терапевтика, като например тази на наки, тибетско-бирманска народност, живееща в Югозападен Китай (провинция Юнан). Всъщност ритуалът за лекуване се състои в тържествено рецитиране на мита за Сътворението на Света, следван от митовете за произхода на болестите (предизвикани от гнева на Змиите) и появата на първия шаман лечител, който носи на хората необходимите церове. При почти всички ритуали се споменава началото, митичното Време, когато Светът още не е съществувал: „В началото, във времето, когато небесата, слънцето, Луната, звездите, планетите и земята още не се бяха появили, когато нямаше още нищо и т.н.“ Следва космогонията и появата на Змиите: „Във времето, когато се появи небето, когато слънцето, луната, звездите и планетите, и земята се разпростряха; когато се появиха планините, долините, дърветата и скалите, в този момент се появиха нагите и драконите и т.н.“ После се разказва за раждането на първия лечител и за появата на лекарствата. И се добавя: „Трябва да се разкаже за произхода на цяра, иначе не може да се говори за него.“