Целувам ви ръка
- Автор: Скиралди Виторио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марио Йончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувам ви ръка». Краткое содержание книги:
И ако някой си пада толкова по стрелбите, кланът Феранте първи ще извади топовете…
Едва тогава Масимо разбра, че мафия означаваше власт заради самата власт и че за да се постигне тя, се използваха всякакви средства, без значение законни или не. Към тях се включваха изнудването и взаимните нечисти услуги, насаждането на страх, терор, дори кървави разправи и всичко това беше толкова абсурдно тъкмо защото единствената логика, която го ръководеше, бе чувството за фатална неизбежност. Така бе станало и с касиера на компанията, загинал единствено поради това, че в един момент се бе озовал покрай човека, който трябваше да бъде убит. Хората като Ардицоне, а и всички останали от тази фамилия, живееха постоянно в зоната на невидимата граница между живота и смъртта и тя се разпростираше извън самите тях, така че рано или късно в нея винаги попадаха и невинни хора. Масимо никога не бе усещал тази миризма на смърт и затова се чувстваше по-различен от всички тях.
Като дете веднъж бе заявил, че ще стане мисионер и ще се махне от къщи, ала го каза, защото не искаше баща му да се почувства предаден от простосмъртен човек. Оттогава сред фамилията му остана прякорът „калугерчето“ и с това вярата му окончателно го напусна.
Всъщност той нямаше склонност към монашеското расо, но го отблъскваха парите на баща му, чийто произход инстинктивно долавяше. В същото време не можеше да приеме онова усещане за предопределеност, което щеше да му създаде самочувствието на бос по рождение и отговорността да оцелее. Ала за него животът, особено докато човек е млад, бе нещо повече от постоянна борба да избегнеш смъртта.
Сестра му Роза, макар и само жена, беше единственият човек, който го разбираше. А може би допирните им точки се дължаха именно на това, че като жена тя стоеше настрана от онова, което ставаше във фамилията, и можеше да го наблюдава с външен и непредубеден поглед.
Когато влезе в стаята, я видя точно така, както си я беше представил: седеше до прозореца с купчина списания и бе увита в пуловер, за да не се простуди, тъй като само след няколко дни очакваше да роди първия си син.
Масимо извади табакерата, която Лучано му бе подарил, но се сети, че може би от дима ще й стане лошо. Розета го успокои с тънкия си спокоен глас:
— Не се тревожи, димът все още не ми пречи.
После поиска да види подаръка от Лучано и Масимо отново се върна към мислите си. Без съмнение фамилията не биваше да се разбива, но заминаването му не можеше да се приема като измяна. Споменът за четиримата убити, последвали смъртта на Стефано, го изпълваше с чувство на празнота. Навярно към тях щяха да се прибавят още мъртъвци или поне на него така му се струваше. През последните дни бе мислил надълго и нашироко за поканата на Лучано и бе решил, че вече е дошъл моментът да прекоси океана. Не знаеше как щеше да реагира баща му, но се надяваше да го убеди, че ще замине само за малко. Тъкмо за това искаше да разговаря и със сестра си.
Розета почувства, че след като брат й бе дошъл да я потърси тук, нещо не бе наред, и затова изпита облекчение, когато той й заговори за пътуването си до Ню Йорк и я попита какво мисли за тази идея. Отвърна му, че според нея би било редно да изчака раждането и кръщението на племенника си, тъй като баща им бе намислил да организира голямо празненство, но иначе прие с ентусиазъм намерението му. Затова и реши, че Масимо изглежда толкова печален единствено поради притеснението дали ще получи разрешение от баща си.
Още от времето, когато бяха деца, двамата нямаха никакви тайни един от друг.
Роза му показваше стихотворенията, които съчиняваше, а той се опитваше да пише разкази и ги четеше на сестра си. По-късно заедно ходеха на кино или излизаха да танцуват. „Не разбираш ли, че не може навсякъде да идваш с мен? — казваше му Роза. — Хората ще си помислят, че съм ти годеница, и ще остана стара мома.“ В университета тя се запозна с Анджело Алиото и след като няколко години бяха сгодени, накрая се ожениха. Анджело рядко се появяваше в имението на дон Анджелино и макар никога да не го бе изразил открито, изглежда, предпочиташе да стои настрана от делата на своя тъст, без при все това да се отказва от възможностите, които му предлагаше зестрата на жена му. Страстта му бяха автомобилите. По-голямата част от дните прекарваше в бюрото си, а вечерите вкъщи. От време на време водеше жена си да гледат състезания или на автосалона в Торино. Извън автомобилите нямаше други интереси. Няколко години напразно се бяха опитвали да имат дете, после неочаквано Роза бе забременяла.