Дамата от езерото

— Просто ми разкажете как стана всичко.

— Пристигнах тук с препоръчително писмо от Дерас Кингзли, за да огледам имението му. Бил Чес ме разведе, заприказвахме се, разправи ми за жена си, че го била напуснала, и ми показа бележката, която му оставила. Носех една половинка със себе си и той й видя сметката. Беше много потиснат. Алкохолът го по-ободри, но се чувствуваше самотен и го сърбеше езикът да си побъбри с някого. Такава беше работата. Не го познавам. Когато на връщане заобиколихме езерото, стигнахме до малкия мостик и Бил зърна една ръка, която ни махаше изпод дъските долу във водата. Оказа се, че е на останките от Мюриъл Чес. Мисля, че това е всичко.

— Разбрах от доктор Холис, че доста време е престояла в езерото. Трупът бил почти разложен.

— Да. Вероятно през целия месец, докато той я мислел за избягала. Няма основания за друга версия. Бележката явно е била писана от самоубиец.

— Храните ли някакви съмнения за това, мистър Марлоу?

Хвърлих й един кос поглед. Изпод бухналата кестенява коса ме наблюдаваха замислени тъмни очи. Бе започнало да се смрачава, много бавно. Просто светлината стана малко по-различна.

— Доколкото знам, полицията винаги се съмнява в такива случаи.

— А вие?

— Моето мнение никого не интересува.

— И все пак?

— С Бил Чес се запознах едва днес следобед. Стори ми се доста избухлив, а и той самият признава, че не е светец. Обаче явно много е обичал жена си. И не мога да си представя, че ще виси там горе цял месец, знаейки, че тя гние във водата под онзи мостик. Не мога да си го представя да излиза посред бял ден от хижата, да гледа към спокойните сини води и да си представя какво има под тях и какво става в момента с тялото. И през цялото време да знае, че той го е сложил там.

— И аз не си го представям — тихо се обади Бърди Кепъл. — Нито пък някой друг. И все пак знаем, че такива неща са се случвали и пак ще се случват. Вие с недвижими имоти ли се занимавате, мистър Марлоу?

— Не.

— Ас какво, ако мога да запитам?

— Предпочитам да премълча.

— Все едно, че го казахте. Освен това доктор Холис чул, като сте съобщили на Джим Патън цялото си име. А ние в редакцията имаме телефонния указател на Лос Анджелис. Пред никого не съм споменала и дума обаче.

— Много мило от ваша страна.

— Нещо повече — на никого няма да кажа — продължи тя. — Щом като не желаете.

— Това какво ще ми струва?

— Нищо. Абсолютно нищо. Нямам претенциите да бъда много добра журналистка. А и не бихме отпечатали нещо, което да постави Джим Патън в неудобно положение. Джим е човек на място. Но все пак професията ви навява някои мисли.

— Не си вадете погрешни умозаключения. В никакъв случай не съм тук заради Бил Чес.

— А заради Мюриъл Чес?

— Че защо ще се интересувам от нея?

Тя грижливо изгаси цигарата си в пепелника на колата.

— Както искате — каза. — Но има едно дребно обстоятелство, над което си струва да се замислите, освен ако вече не ви е известно. Преди шест седмици тук идва един полицай от Лос Анджелис на име Де Сото — едър недодялан грубиянин, а за държането му да не говорим. Никак не ни хареса н затова не се раздрънкахме пред него. Имам предвид нас тримата, които работим в редакцията на „Знаме“. Носеше една снимка и разпитваше за някоя си Милдред Хавиланд, каза, че я търсел. По въпроси, засягащи полицията, Имал сведения, че е някъде тук. Жената на снимката приличаше на Мюриъл Чес. Косата ми се стори по-червеникава, прическата беше различна, а веждите изскубани тънко-тънко, като дъги. Това много променя външния вид на всяка жена. Но въпреки това доста приличаше на съпругата на Бил Чес.