Последната империя

— И преди съм имал вземане-даване с Мъгливи, господарю Келсайър.

Келсайър кимна, после се обърна към спътника си.

— Докс, къде ще се проведе срещата ни довечера?

— Мислех да е в магазинчето на Клъбс — обясни черособрадият.

— Не бих го нарекъл неутрална територия — коментира Келсайър. — Особено ако откаже да се присъедини към нас.

— Вярно.

Келсайър погледна Милев.

— Подготвям операция в този район. Ще имам нужда от подкрепата на местни хора. — Побутна купчинката боксинги към него. Бяха поне стотина. — Ще ни трябва сигурна квартира за тази вечер. Можем ли да го уредим?

— Разбира се — отвърна Милев и побърза да прибере монетите.

— Чудесно — рече Келсайър. — А сега, всички вън.

— Вън? — попита колебливо Милев.

— Да — потвърди Келсайър. — Вземай хората си — включително бившия ви главатар — и да ви няма. Искам да си поговоря насаме с госпожица Вин.

В стаята отново се възцари тишина. Вин знаеше, че не е единствената, която се чуди откъде Келсайър й знае името.

— Е, чухте какво ви казват! — провикна се Милев, махна на двама да вдигнат Кеймън и подгони останалите нагоре по стълбите.

Вин ги изпрати с поглед. Усещаше нарастваща тревога. Този Келсайър очевидно беше могъщ човек, а инстинктът й подсказваше, че такива хора са опасни. Дали знаеше за нейния Късмет? Очевидно. Иначе защо щеше да иска да говори с нея?

„Ами ако иска да ме използва?“

— Между другото, Милев — подхвърли нехайно Келсайър. — Като казвам „насаме“, това означава, че не желая да бъда шпиониран от четиримата, които ни следят през отворите в отсрещната стена. Бъди така добър да ги изкараш с останалите на улицата.

Милев пребледня.

— Разбира се, господарю Келсайър.

— Добре. Навън ще откриете двама мъртви съгледвачи на Министерството. Отървете се от труповете, ако обичате.

Милев кимна и се обърна.

— И, Милев… — подхвърли Келсайър. Милев се обърна отново.

— Погрижи се никой от хората ти да не ни предаде — рече тихо Келсайър. Вин го долови отново — подновения натиск върху чувствата й. — Тази банда вече попадна в полезрението на Стоманеното министерство — внимавай да не направиш и мен свой враг.

Милев кимна отсечено, изтича по стълбите и затвори вратата. След няколко секунди Вин чу стъпки зад стената, където беше стаята с отворите, после настъпи тишина. Вин остана сама с човек, който — по някаква причина — будеше такъв страх, че можеше да опразни цяло помещение, пълно с крадци и убийци.

Погледна към тайната врата. Келсайър я наблюдаваше. Какво щеше да направи, ако тя побегнеше?

„Твърди, че е убил инквизитор — припомни си тя. — И… умее да използва Късмета. Трябва да остана, поне докато разбера какво знае“.

Келсайър я погледна усмихнато, после се разсмя.

— Добре се позабавлявахме, Докс.

Мъжът, когото Кеймън бе нарекъл Доксон, изсумтя и тръгна през стаята. Вин се напрегна, но той не я доближи, а отиде при бара.