Нежни убийства

Както обикновено в „Ил Молино“ беше пълно. Ароматът на вкусни ястия се смесваше с жизнерадостните гласове на вечерящите. Барът беше зает от хора, които чакаха маси. Препълнената кошница със зеленчуци при входа на ресторанта придаваше провинциален уют на естествения и непретенциозен декор на заведението.

Салонният управител незабавно ги отведе на една маса. Докато прекосяваха пълното помещение, Алекс Райт на няколко пъти се спираше да поздравява приятели.

Без да поглежда листа с вината, той поръча бутилка кианти и едно шардоне. Забеляза ужасения поглед на Сюзън и се засмя.

— Не е необходимо да пиете повече от чаша-две, но ви гарантирам, че ще изпитате удоволствие да опитате и от двете. Ще бъда откровен. Пропуснах обяда и умирам от глад. Имате ли нещо против веднага да погледнем менюто?

Сюзън си избра салата и сьомга. Той си взе стриди, спагети и телешко.

— Щях да вечерям спагети вкъщи — спомена тя.

Докато сервитьорът им наливаше виното, Сюзън повдигна вежди и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че само преди час бях в любимия си поовехтял халат и планирах спокойна вечер у дома.

— Можехте да си останете с него — каза той.

— Само ако възнамерявах да ви направя впечатление — отвърна тя, с което накара Райт отново да се засмее.

Сюзън го огледа крадешком, докато той махаше на някого в другия край на заведението. Беше облечен в строг тъмносив костюм на тънко райе, снежнобяла риза и вратовръзка на дребни сиви и червени фигури. Беше привлекателен и определено впечатляващ.

Най-накрая тя си даде сметка какво беше онова, което я объркваше в него. Безспорно Алекс Райт имаше излъчването и авторитета, продукт на поколения възпитание, но и нещо друго, което я интригуваше. „Мисля, че е малко срамежлив“ — реши тя. Ето какво беше. Това й харесваше.

— Радвам се, че отидох на коктейла вчера — каза й той тихо. — Бях решил да си стоя вкъщи и да попълня кръстословицата в „Таймс“, но вече бях приел поканата и не исках да бъда груб.

Усмихна се за миг.

— Искам да ви благодаря, че се съгласихте да вечеряте с мен без предварителна покана.

— Вие казахте, че познавате Бинки отдавна?

— Да, но само както се познават хора, които ходят на едни и същи увеселения. В тесен кръг. Не понасям пищните приеми. Надявам се, че няма да ви обидя, ако ви кажа, че според мен тя е глупачка.

— И то с много убедително присъствие — добави Сюзън печално. — Какво мислите за този Дисни палат, който баща ми е построил за нея?

Двамата се засмяха.

— Изглежда все още се чувствате засегната и притеснена от ситуацията? — предположи той. — Извинете, психологът сте вие, не аз.

„Когато не желаеш да дадеш отговор, задай въпрос“ — припомни си Сюзън.

— Вие сте се запознали със сестра ми и баща ми. А какво ще кажете за себе си? Някакви братя или сестри?

Той й обясни, че е единствено дете, плод на късен брак.

— Баща ми е бил твърде зает да прави пари, за да ухажва когото и да било, преди да стане на четиридесет — обясни той. — После пък беше твърде зает да трупа богатство, за да обръща особено внимание на мен или на майка ми. Но трябва да ви уверя, че на фона на човешката мизерия, за която чета и слушам всеки ден във фондацията, се считам щастливец.

— В глобален аспект вероятно сте — съгласи се Сюзън. — Както и аз.

Името на Реджайна Клозън бе споменато, едва когато пиеха еспресо. Алекс Райт не можеше да й каже много повече от онова, което бе споменал по телефона. Беше седял на една маса с Реджайна на официална вечеря, организирана от „Фючърс Индъстри“. Беше я възприел като деликатна, интелигентна жена. Изглеждаше невъзможно да се допусне, че някой с нейния произход би могъл просто да изчезне.

— Разчитате ли на обаждането в края на предаването? — попита той. — От онази жена, която звучеше толкова напрегната?

Сюзън вече беше решила, че няма да говори пред никого за пръстена, който получи от майката на Реджайна Клозън. Същият пръстен с гравиран от вътрешната страна надпис „Ти ми принадлежиш“, за който беше споменала и „Карен“. Той беше единственият осезаем предмет, който би могъл да бъде връзката между изчезването на Реджайна и изживяното от Карен в онази мимолетна връзка на кораба. Колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре.